Грег Беър - Радиото на Дарвин

Ако я видеше някой полицай или пък докладваха на властите за нея, можеха да си имат неприятности.

Кайе се обади на Мич в автокъщата за шевролети, където работеше, и той и каза, че веднага си идва.

Децата никога не бяха виждали толкова странно момиче. Дори само близостта с нея ги караше да се настройват дружелюбно и добронамерено, макар да не разбираха причината за това. Но това не ги безпокоеше. Момичетата си бърбореха за дрешки и певци, някои от които Стела имитираше доста удачно, най-вече Салей Сами, който й беше любимец.

Момчето стоеше настрана и внимателно ги гледаше.

По-малкото момиче отскочи до съседния двор, за да повика още деца, те пък на свой ред поканиха други и скоро задният двор се напълни с момчета и момичета. Играха на „Кралю-Порталю“, момчетата на „стражари и апаши“, а Стела осигуряваше звуковите ефекти и още нещо — усмивка, присъствие — което ги успокояваше и отпускаше. Някои трябваше вече да си вървят и Стела им каза, че се радва, че се е запознала с тях, а после ги подуши зад ушите, което ги накара да се разсмеят, но никой от тях не й се ядоса.

Всички бяха очаровани от златистокафявите лунички на лицето й.

Стела се държеше съвсем свободно и изглеждаше щастлива, макар че никога досега не си бе играла с деца. Когато две деветгодишни момичета, напълно еднакви близначки, й зададоха едновременно различни въпроси, тя също им отговори едновременно. Почти успяха да разберат какво им казва и избухнаха в смях, после попитаха закръгленото малко момиче къде се е научило да прави това.

На лицето на по-голямото момче най-сетне се изписа решителност. Вече знаеше какво трябва да направи.

Кайе и Мич излязоха да я търсят на улицата. Не смееха да се обадят в полицията — в Аризона също бяха въвели извънредно положение и новите деца се изпращаха в специално създаден център в Айова.

— Ще я намерим — успокояваше я Мич, но лицето му издаваше, че го е страх. Изглеждаше не на място със строгия си тъмносин костюм насред прашната улица между невисоките застаряващи къщи. Горещият сух вятър изсмукваше потта им. — Как мразя всичко това — каза той, сигурно за стотен път. Беше се превърнало в любим негов израз през последните години. Стела го караше да се чувства завършен, Кайе бе връзката с предишния живот. Но когато беше сам, напрежението го изпълваше докрай и той започваше да повтаря, отначало наум, а после и на глас, че мрази всичко това.

Кайе го хвана за ръката и му каза, че тя също е изплашена.

— Не си виновна ти — тросна се той, все още ядосан.

Слабото момиченце показа на Стела няколко танца. Стела познаваше доста балетни композиции, а Прокофиев й беше любимият композитор, но най-трудно бе да имитира духовата секция. Едно от момчетата, по-малко от Стела, стоеше съвсем близо до нея и я зяпаше очаровано.

— На какво ще играем сега? — попита високото момиче, когато му омръзна да стои забравено отстрани.

— Аз имам монополи — обади се осемгодишното момче, което също имаше лунички.

— А може би на Отемо? — предложи Стела.

Търсеха я вече цял час. Кайе спря за момент в една странична уличка и се заслуша. От алеята точно зад тяхната къща се носеше детска глъчка. От много деца.

Двамата с Мич забързаха между гаражите и задните огради.

Мич я чу пръв, бутна металната врата и влезе.

Дворът гъмжеше от деца — бяха като птици около натрошен хляб. Кайе веднага зърна Стела. Играеше на любимата си игра, Отемо, с тесте, което издаваше характерен звук, когато се притиснеше. Ако звуците съвпадаха, играчът губеше ръка. Побеждаваше този, който пръв се освободи от всички ръце. Това бе любимата игра на Стела.

Мич застана зад Кайе. Дъщеря им не ги забеляза. Бъбреше си нещо засмяно с близначките и малкото момче.

— Аз ще я извикам — каза Мич.

— Почакай — спря го Кайе. Стела изглеждаше толкова лъчезарна. Кайе бе готова да й дари още няколко минути.

Но после Стела вдигна поглед, изправи се и пусна картите на земята. Завъртя се и подуши въздуха.

Мич забеляза едно друго момче да влиза в двора от предната врата. Беше почти на възрастта на Стела. Кайе също го забеляза и веднага разбра какво е. И двамата чуха някаква жена да вика на испански и Кайе вече знаеше какво означава това.

— Трябва да тръгваме — каза Мич.

— Не — помоли го Кайе. — Само още мъничко!

Стела и момчето се приближиха един към друг. Останалите деца млъкнаха. Стела направи кръг около момчето. В началото лицето й беше безизразно. Гърдичките на момчето се повдигаха учестено, сякаш беше тичало. То изтри лице с опакото на ръкава си. След това се наведе и подуши Стела зад ухото. Стела го помириса зад неговото и после двамата се уловиха за ръце.