Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

На стълбищната площадка — ако този скучен термин е подходящ за хол с площ трийсет квадрата — известно време бродих покрай вратите. Приказката неочаквано свърши. Оказа се, че едната врата изобщо я няма, а зад отвора тъмнееше гигантско празно помещение — бетонни стени, бетонен под, никакви вътрешни прегради. Едва се чуваше капенето на вода.

Наложи ми се да избирам дълго време между трите вече монтирани врати — оказа се, че на тях няма номера. В края на краищата открих на едната от вратите номер, надраскан с нещо остро, а на другата — остатъци от надпис с тебешир. Явно моята врата беше третата. Най-невзрачната от всички. От Хесер можеше да се очаква да ми избере и апартамента без никакви врати, но тогава цялата ми легенда щеше да отиде по дяволите…

Измъкнах връзката ключове и отключих вратата доста лесно. Потърсих електрически ключ и намерих цяло табло с двупозиционни прекъсвачи.

Заех да ги включвам един по един.

Когато апартаментът се изпълни със светлина, затворих вратата и се огледах замислено.

Не, тук имаше нещо. Със сигурност.

Предишният собственик на апартамента… е, добре, добре, според легендата това бях самият аз. Та така, започвайки ремонта, очевидно съм бил изпълнен с наполеонови планове. Как по друг начин да се обяснят красивият паркет, прозорците от дъбово дърво, климатиците „Дайкин“ и останалите атрибути на всяко много хубаво жилище?

А после вероятно ми бяха свършили парите. Защото огромният апартамент-студио — без никакви вътрешни стени — беше девствено празен. В ъгъла, в който се предполагаше, че ще бъде кухнята, стоеше изкривена газова печка „Брест“, от онези, на които спокойно можеше да е подгрявана каша от грис в дните на моето детство. А върху котлоните, сякаш намеквайки „не използвай!“, беше поставена обикновена микровълнова печка. Впрочем над ужасната печка висеше разкошно кантарче. Наблизо жално се бяха сгушили две табуретки и ниска масичка за сервиране.

Подчинявайки се на навика, аз се събух и отидох в кухненския ъгъл. Нямаше хладилник, нито пък мебели, но на пода имаше голям кашон, пълен с продукти — бутилки с минерална вода и алкохол, консерви, супи в пакетчета, кутии със сухари. Благодаря, Хесер. Само да се беше погрижил и за тенджера…

След „кухнята“ се насочих към вратата на банята. Явно съм имал достатъчно акъл да не инсталирам тоалетната чиния и джакузито в общото помещение…

Отворих вратата и огледах банята. Сносно — десет-дванайсет метра. Приятни тюркоазни фаянсови плочки. Душ-кабина с футуристичен вид — чак ме беше страх да предположа колко струва и какво е натъпкано в нея.

Обаче джакузи нямаше. Нито пък вана — само от ъгъла стърчаха запушени водопроводни тръби. И…

Като оглеждах внимателно ваната, се убедих, че страшната догадка е правилна.

Нямаше и тоалетна чиния!

Само запушена с дървена тапа канализационна тръба.

Е, благодаря, Хесер!

Стоп, без паника, в такива апартаменти не правят само по един санитарен възел. Трябва да има още един — за гостите, за децата, за прислугата…

Изскочих в студиото и наистина намерих още една врата в ъгъла, до самия вход. Предчувствието не ме бе излъгало — това беше санитарният възел за гости. Вана тук дори не беше предвидена, кабината за душа беше по-семпла.

Но вместо тоалетна чиния намерих още една запушена тръба.

Беда.

Загазих!

Е, ясно ми е, че истинските професионалисти не обръщат внимание на такива дреболии. Ако Джеймс Бонд ходи до тоалетна, то е само, за да подслуша чужд разговор или да пречука скрилия се в казанчето злодей.

Но аз трябва да живея тук!

За няколко секунди бях близо до това да позвъня на Хесер и да изискам водопроводчик с цялото необходимо оборудване, но после си представих реакцията му.

Кой знае защо, в моето въображение Хесер се усмихваше. После въздъхваше и даваше нареждане, след което в „Асол“ пристигаше най-главният водопроводчик в Москва и лично монтираше тоалетна чиния. А Хесер се усмихваше и клатеше глава.

Маговете от неговото равнище не грешат в дреболиите. Техните грешки са пламтящи градове, кървави войни и импийчмънти на президенти. Но не и пропуски в битовите съоръжения.

Ако в моя апартамент няма тоалетна чиния, значи така трябва да бъде.

Отново проучих жизненото си пространство. Намерих навит на руло матрак и пакет чаршафи във весели тонове. Постлах матрака и извадих багажа си от сака. Обух дънките и си сложих тениската с оптимистичния надпис за клиничната смърт — няма да ходя с вратовръзка из апартамента я! Извадих ноутбука… между другото, през мобилния телефон ли да влизам в Интернет?