Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

Наложи се да организирам още едно претърсване на апартамента. Намерих розетката за свързване с Интернет на стената на голямата баня, пак добре, че беше откъм студиото. Реших, че това не е случайно, и надникнах в банята. Точно така — до несъществуващата клозетна чиния имаше още една мрежова розетка.

Странни са били вкусовете ми, докато съм правил ремонта…

Мрежата работеше. Хубаво, но не затова бях дошъл тук.

За да разпръсна някак потискащата тишина, отворих прозореца. Топлата вечер нахлу в стаята. От другата страна на реката светеха прозорците на къщите — обикновени, човешки къщи. И все тази тишина. Нищо чудно, беше един през нощта.

Извадих плеъра. Порових се из дисковете и избрах „Бяла гвардия“ — група, която никога няма да води класациите в MTV и да пълни стадиони. Сложих слушалката и се излегнах на матрака.

Хванах се, че се опитвам немелодично да припявам на тихия женски глас, свалих слушалките и изключих плеъра. Не. Не съм дошъл тук да безделнича.

Какво би направил на мое място Джеймс Бонд? Би намерил тайнствения Различен-предател, неговия клиент-човек и автора на подхвърленото писмо.

А какво ще предприема аз?

Ще търся онова, което просто ми е жизнено необходимо! В края на краищата, долу, при охраната, трябва да има удобства…

Някъде през прозореца, като че ли съвсем до мен, тежко изрева бас-китара. Скочих, но не намерих никого в апартамента.

— Здравейте, приятели! — разнесе се през прозореца. Наведох се над перваза и огледах стената на „Асол“. Два етажа по-нагоре видях отворените прозорци, от които се носеха апашки акорди в неочаквана преработка за бас-китара.

Невъзможно беше дори да си представя по-голям контраст от този между тихия глас на Зоя Яшченко, солистката на „Бяла гвардия“, и този немислим шансон на бас-китара. Но песента кой знае защо ми хареса. А певецът, след кратко соло на три акорда, продължи да скърби:

Разкикотих се. Налице бяха всички атрибути на апашките песни — лирическият герой си припомняше дните на отминала слава, описваше сегашното си състояние и се оплакваше, че вече не може да постигне някогашното великолепие.

Имах силното подозрение, че ако завъртят тази песничка по „Радио Шансон“, деветдесет процента от слушателите няма да усетят подигравката.

От китарата се изтръгнаха няколко въздишки, а същият този глас запя нова песен:

Песента прекъсна. Някой въздъхна тъжно и се зае да редува струните.

Не се колебах повече. Порових се в кашона, извадих бутилка водка и щафета шпеков салам. Изскочих на стълбищната площадка, затворих вратата и тръгнах нагоре по стълбите.

Да намеря апартамента на среднощния бард се оказа не по-трудно, отколкото да открия скрит в храстите пневматичен чук.

Включен пневматичен чук.

Звъннах, без изобщо да съм сигурен, че ще ме чуят. Но музиката спря, а след половин минута вратата се отвори.

На прага стоеше нисък, набит мъж на около трийсет години и добродушно се усмихваше. В ръцете си държеше оръдието на престъплението — бас-китарата. С някакво мрачно задоволство забелязах, че и той е подстриган „по бандитски“. Носеше изтъркани дънки и много интересна тениска — десантчик с руска униформа прерязваше с огромен нож гърлото на негър в американска униформа. Отдолу стоеше горд надпис: „Можем да напомним кой победи във Втората световна война!“