Майкл Муркок - Господарят на паяците

Младият капитан, приятен боец на име Ворум Саз Хази, ми каза, че участва от много месеци в експедиция към брега, където един малък съюзник на Мисхим Теп бил ограбван от разбойници. Те избили разбойниците и сега се връщали в Града на скъпоценните камъни Мих-За-Во, столица на Мисхим Теп.

Доста объркано, оттук-оттам, му разказах, че съм учен, изобретател на въздушния кораб, който сега дърпахме, и съм тръгнал да търся поръчки на юг. Казах му, че идвам от Западния континент, което, строго погледнато, беше вярно.

— Щом си могъл да изработиш такова нещо — каза Ворум Саз Хази ентусиазирано, — ще бъдеш повече от желан гост на нашия брадхи и няма да има опасност да умреш от глад. Той ще ти възложи необходимите ти поръчки.

Беше ми приятно да го чуя и казах, че съм на техните услуги — като независим учен!

Не се безпокоях, че не бях съобщил на Хуул Хаджи за откритите от мен пироза. Бях се заел с тази задача само колкото да си запълня свободното време, а пироза сигурно съвсем скоро щяха да бъдат открити и без моя помощ. Щях, разбира се, скоро да се върна в Мендишар, за да се увери Хуул Хаджи, че съм жив и здрав. Но, междувременно, не можех да устоя на перспективата да поживея, макар и за кратко, между хора с моя ръст и външност. Хора освен това с обичаи и традиции, сходни с тези на нацията, която ме осинови, карнала.

Няколко дни по-късно се показаха кулите на Града на скъпоценните камъни.

Беше най-прекрасното място, което съм виждал през живота си. Всяка кула и покрив бяха украсени със скъпоценни или полускъпоценни камъни, така че отдалече градът приличаше на голям ярък пламък от искрящи цветове. Пристанището беше от бял мрамор, в който блестяха кристали, отразяващи се в спокойните води на реката. Ярко слънце светеше от ясното синьо небе, ароматът от храстите и билките беше сладък, гледката и шумът от щастливи, интелигентни и безгрижни хора доставяха радост на всичките ми сетива.

Хора в ярки пъстроцветни дрехи, които отговаряха на живописната картина на знамената от мачтите, бяха дошли да посрещнат завърналите се от дългата експедиция кораби. Мнозина гледаха с интерес взетия на буксир въздушен кораб.

Във въздуха започна да звучи нежна южномарсианска музика, приветстваща завръщането на флота. Слънцето грееше приятно, сцената беше мирна. За първи път от повторното ми идване на Марс се чувствах почти щастлив.

Макар Хуул Хаджи и мендишарци да бяха културни и благородни хора, в цивилизацията им имаше оттенък на варварство, слабо ехо от връзките им с аргзууните, каквито липсваха в обществата на Юга. Нещо повече: мендишарците, подобно на аргзууните, ми бяха физически чужди. Сега отново изпитвах чувството, че съм сред хора от собствената ми раса.

Стояхме на кея, а роднините на Ворум Саз Хази дойдоха да го поздравят. Той ме представи, те ме приветстваха и ме поканиха да бъда техен гост, докато не се настаня някъде.

Ворум Саз Хази ми каза, че сутринта ще иска да ни приеме брадхи.

Огледах дока и видях, че има много бойци, повече, отколкото бях забелязал отначало, сякаш се извършваше мобилизация. Ворум Саз Хази също го забеляза и беше изненадан не по-малко от мен. Той попита родителите си какво означава това. Те се намръщиха и казаха, че най-напред трябва да се приберем вкъщи и тогава ще му съобщят лошите новини.

Още преди да се свечери, седяхме около масата и родителите на Ворум Саз Хази започнаха да разказват, че Мисхим Теп се готви за война.

— Това е черен ден и аз не мога да разбера как се случи това — каза бащата на новия ми приятел. — Но…

Точно тогава влязоха мъж и жена. Бяха почти на същата възраст като родителите на Ворум Саз Хази. Искаха да им разкажа за балона, за приключенията си и т.н. Така разговорът се отклони от политиката, тъй като аз любезно им заразказвах за приключенията си на Северния и Западния континенти. Когато гостите си отидоха, вече много ми се спеше и без да губя време, си легнах в приготвената от родителите на младия боец стая.

На сутринта Ворум Саз Хази отиде в двореца да докладва на брадхи за победите си, а аз се запътих към пристанището. Решихме Ворум Саз Хази да говори от мое име, а аз да подготвя балона. Новината за моя балон сигурно беше достигнала до брадхи и той вероятно щеше да иска да го види с очите си. Трябваше да го откарам до двореца.

Докато вървях към пристанището, без да бързам, защото имах достатъчно време да разгледам магазините и да поговоря с онези граждани на Мих-За-Во, които ме разпознаха като пилота на чудната за тях машина — покрай мен мина малка процесия от уморени на вид бойци на дахари. Очевидно те току-що се бяха върнали от експедиция, защото бяха прашни и имаха малки рани. Водеха един пленник, свиреп на вид човек с дълга, гъста и много руса сплъстена коса. Той също имаше пресни рани, яздеше дахара със завързани ръце. Въпреки свирепия си вид пленникът се държеше добре. Макар да отхвърлих идеята като някаква игра на ума ми, бях сигурен, че нещо в него ми е много познато. Тъй като това изглеждаше невъзможно, отказах се да си напрягам ума да разбера защо имах такова чувство, но попитах един минувач дали знае кой е пленникът.