Майкл Муркок - Господарят на паяците

Отчаях се. Моите жалки оръжия не само че не можеха да го наранят, ами му служеха за храна!

Във всеки случай копията малко го забавиха, тъй като то се спираше да ги лови! Хвърлих останалите, целейки се в очите, но не улучих.

Последното нещо, което си спомням, бе, че чудовището ме настигна! Огромната черна сянка сякаш ме погълна. Спомням си раздиращ шум и разбрах, че съм обречен заедно с кораба или да бъда изяден заедно с торбата за газ, кабината и всичко във въздуха от хищник, който, изглежда, буквално беше всеяден, или да падна от височина хиляди метри и да се разбия на парчета на земята.

Кабината се завъртя като луда. Паднах по гръб, ударих си главата в таблото за управление и ми се зави свят. Помислих си, че няма да усетя собствената си смърт.

Чувствах се като разглобен, но се оказа, че ми няма нищо! Бях жестоко ожулен и изподран, но друго не забелязах.

Къде бях? Жив ли бях? Как бях останал жив? Не можех да си обясня.

Започнах да различавам себе си от останалите неща в кабината. Доколкото можех да преценя, тя не беше много повредена. Строителният якшиански материал явно беше невероятно здрав.

Хванах люка, който беше над главата ми, отворих го и изпълзях в относителната тъмнина на марсианската нощ осветена от две луни. Торбата с хелий се поклащаше на земята полупразна. Дали не бях изпуснал много газ, за да сляза бързо и да се изплъзна от хеелата? Не знаех, но колебливият отговор на въпроса как се бях спасил не беше много убедителен.

Върнах се в кабината потискайки болката от ожуленото. Взех една кръпка и парче от намереното в града на якшите лепливо вещество. От торбата още излизаше хелий, но вече бавно, тъй като се беше прегънала и се беше образувал нещо като джоб. Закърпих бързо балона и се поздравих, че бяхме взели достатъчно резервни съдове с хелий.

Точно когато завършвах работата си, видях нещо отдясно. Беше голям предмет.

Предпазливо се приближих и открих чудовището. Мъртво? Пристъпих още по-близко, за да разбера как е умряло и видях, че още диша!

С мъка дишаше, разбира се, но все пак дишаше!

Предположих, че дори за неговата невероятна храносмилателна система погълнатата парализираща отрова е дошла малко в повече. Още по времето, когато ме нападаше, то беше обхванато от парализата беше променило посоката и се беше стоварило на земята. Повреденият ми балон трябва да го е последвал и е кацнал малко след него.

Благодарих на провидението за свръхестествения апетит, с който го беше надарила природата. После изтичах до кораба за меча, който изглежда беше паднал от колана ми, когато летях надолу.

Докато звярът спеше, чувствайки се малко като подлец, макар че той трябваше да бъде убит, за да не нападне другиго, пронизах многостранните му очи с надеждата, че съм достигнал до мозъка. Той се замята, повали ме на два пъти, но аз продължих да ръгам, докато не умря.

После се върнах при въздушния кораб и свързах контейнерите с хелий към клапана на торбата.

Скоро се почувствах малко зле. Реших да поспя в кабината, завързах кораба да не излети и оставих за сутринта оглеждането на околността.

Все още замаян и уморен от преживяното предния ден, излетях, без да съм измислил какво да правя.

Дълбоко в ниското под мен видях да се вие широка река. Изобщо не познавах местността, но реших да тръгна по реката с надежда, че ще срещна някое селище, където ще мога да попитам къде се намирам.

Летях по реката цели четири дни, без да намеря селище.

Накрая видях нещо. Оказа се, че не е селище, а флота! Около няколко дузини красиви галери грациозно се носеха по реката. Летях ниско и видях, че екипажите на корабите са като мен, само че с малко по-тъмни кожи.

Започнах да се спускам към водещата галера, която, съдейки по големината и украсата на триъгълното й платно, вероятно беше флагманска.

Взех мегафона и извиках:

— Няма да ви сторя нищо лошо. Кои сте вие?

На общоприетия език на Марс, макар и с лек акцент, който ми беше почти непознат един от мъжете ми отговори:

— Ние сме от Мисхим Теп на път към Града на скъпоценните камъни! Ти кой си?

Мисхим Теп! Това беше най-старият съюзник на Карнала, а Карнала беше страната, в която срещнах моята Шизала. Почувствах се сред приятели.

Отговорих, че съм пътник от Севера не принадлежа към никое от марсианските племена и ще се радвам на тяхната компания, ако ми разрешат да кацна на галерата.

Сега любопитството им изглежда се събуди и те ми повярваха, че няма да им сторя нищо лошо. Завързах балона на мачтата и по въжетата се спуснах на палубата. Една трудна операция, която, горд съм да го кажа, изпълних много умело.