Артур Кларк - Одисея в космоса

И все пак дори пространството между оазисите не бе напълно лишено от живот — там имаше по-издръжливи организми, които дръзваха да предизвикат студа. Някои бяха европеански аналози на риба — източени торпеда, движещи се с вертикални опашки и насочващи се с перки, разположени по тялото. Приликата с най-разпространените обитатели на земните океани беше неизбежна — при едни и същи инженерни проблеми еволюцията трябваше да излиза с едни и същи отговори. Свидетелство за това бяха делфинът и акулата — на пръв поглед почти еднакви и все пак от съвсем далечни клонове на дървото на живота.

Между рибите в европеанските морета и тези в земните океани обаче имаше една много очевидна разлика: първите нямаха хриле, защото от водите, в които плуваха, не можеше да се извлича кислород. Подобно на организмите около геотермичните извори на Земята, техният метаболизъм се основаваше на серни съставки, които бяха в изобилие в тази вулканична среда.

И само някои от тях имаха очи. Освен мъждукащия блясък на лавата и случайната биолуминисценция на съществата, търсещи брачни партньори, или на хищници, преследващи плячката си, това бе свят без светлина.

Свят, който беше обречен. Не само, че енергийните му източници бяха спорадични и непрестанно променящи се, но и силите на привличане, които ги тласкаха, постоянно отслабваха. Даже да развиеха истински разум, европеаните бяха в капан между огъня и леда.

Ако не станеше чудо, те щяха да загинат при окончателното замръзване на малкия си свят.

И Луцифер беше извършил това чудо.

Докато се спускаше над брега с умерената скорост сто километра в час, Пул се зачуди дали в последния момент няма да се случи нещо непредвидено. Но всичко протичаше нормално, дори когато бавно мина край зловещо черната Велика стена.

Нямаше по-подходящо име за европеанския Монолит, тъй като за разлика от малките си събратя на Земята и Луната, той лежеше хоризонтално и дължината му надхвърляше двайсет километра. Макар че имаше буквално милиарди пъти по-голям обем от ТМА-0 и ТМА-1, пропорциите му бяха абсолютно същите — онова интригуващо съотношение 1:4:9, вдъхновило през вековете толкова много нумерологични безсмислици.

Тъй като вертикалната стена бе висока почти десет километра, според една от правдоподобните теории, освен всичко останало Великата стена спираше вятъра и предпазваше Циенвил от свирепите вихри, които от време на време бушуваха откъм Галилейско море. Сега, когато климатът се беше стабилизирал, те вече бяха много по-редки, но хиляда години по-рано щяха да са сурово препятствие за всички форми на живот, появили се от океана.

Въпреки че имаше горещото желание да го направи, Пул не бе успял да намери време да посети монолита на Тайхо — все още строго секретен, когато заминаваше за Юпитер — а поради земната гравитация неговият близнак в Олдувай беше недостъпен за него. Но бе гледал изображенията им толкова често, че му бяха много по-познати, отколкото пословичното опако на ръката (пък и колко хора, чудеше се той, биха познали опакото на ръцете си?). Освен огромната разлика в големината, нямаше абсолютно никакъв начин да различи Великата стена от ТМА-1 и ТМА-0 — или пък „Големия брат“, който „Леонов“ беше открил да орбитира около Юпитер.

Според някои теории, прекалено абсурдни, за да са верни, съществуваше само един архитипен Монолит и всички други — независимо от големината си — просто бяха негови проекции или изображения. Когато забеляза безупречната гладкост на извисяващата се абаносова повърхност на Великата стена, Пул си спомни тези идеи. Естествено, след толкова много векове в такава враждебна среда, би трябвало да се е покрил с достатъчно мръсотия! И все пак изглеждаше толкова чист, сякаш цяла армия чистачи на стъкла току-що са лъснали всеки негов квадратен сантиметър.

После си спомни, че макар всички, зървали някога ТМА-1 и ТМА-0, да бяха изпитвали неустоимо желание да докоснат тяхната очевидно девствена повърхност, никой никога не беше успявал. Пръсти, диамантени сонди, лазерни ножове — всичко се плъзгаше по Монолитите, сякаш бяха покрити с непробиваема обвивка. Или сякаш — и това бе друга разпространена теория — не бяха точно в тази вселена, а по някакъв начин бяха отделени от нея с напълно непроницаема частица от милиметъра.

Пул бавно направи пълна обиколка около Великата стена, която оставаше все така безразлична към приближаването му. После насочи совалката — все още на ръчно управление в случай, че Ганимедският трафик контрол продължава да прави опити да го „спаси“ — към външните части на Циенвил и започна да търси най-подходящото място за кацане.