Артур Кларк - Одисея в космоса

Между другото, засипан съм с молби от всички новинарски медии в Слънчевата система. Моля те, опитай се да ги задържиш настрана — или да ги пренасочиш към доктор Тед. Той с радост ще ги поеме…

Тъй като Ганимед постоянно ме наблюдава с камерите, няма да губя време, за да ти разказвам какво виждам. Ако всичко е наред, след няколко минути би трябвало да забележим някакво раздвижване — и ще разберем дали наистина е било добра идея европеаните да ме открият вече мирно кацнал тук, в очакване да ги поздравя, когато изплуват на повърхността.

Каквото и да се случи, за мен няма да е толкова голяма изненада, колкото за доктор Чан и колегите му, когато преди хиляда години са се приземили тук! Точно преди да напусна Ганимед, отново изслушах прочутото му съобщение. Трябва да призная, че ме изпълни със зловещи предчувствия. Не можех да не се зачудя дали не е възможно пак да се случи нещо подобно… Не бих искал да обезсмъртя името си така, както клетият Чан…

Разбира се, винаги мога да отлетя, ако нещо се обърка… Току-що ми хрумна интересна мисъл… чудя се дали европеаните имат история — някакви архиви… някакъв спомен за онова, което се е случило преди хиляда години само на няколко километра оттук?

„Тук е доктор Чан от Европа. Надявам се, че ме чувате, особено доктор Флойд. Зная, че сте на борда на «Леонов»… Може да нямам много време… Насочвам антената на скафандъра си натам, където мисля, че сте… Моля, пратете тази информация до Земята.

Преди три часа «Циен» беше унищожен. Аз съм единственият оцелял. Използвам радиостанцията на скафандъра си — нямам представа дали обхватът й е достатъчен, но нямам друг избор. Моля, слушайте внимателно…

НА ЕВРОПА ИМА ЖИВОТ. Повтарям: НА ЕВРОПА ИМА ЖИВОТ.

Кацнахме нормално, проверихме всички системи и спуснахме маркучите, за да започнем незабавно да изпомпваме вода в горивните резервоари… просто в случай, че се наложи спешно да тръгнем.

Всичко вървеше според плана… Изглеждаше почти прекалено хубаво, за да е истина. Резервоарите бяха полупълни, когато двамата с доктор Ли излязохме да проверим изолацията на тръбите. «Циен» е — беше — на трийсетина метра от Гранд канал. Тръбите излизаха директно от него и потъваха през леда. Много тънък лед — опасно е да се ходи по него.

Юпитер беше една четвърт пълен и имахме пет киловата енергия за лампите, закачени по кораба. Приличаше на коледна елха — отразяваше се в леда и беше много красив…

Ли първи го видя — огромна тъмна маса, която се издигаше от дълбините. Отначало помислихме, че е рибно ято — прекалено голямо беше, за да е един организъм. После започна да минава през леда и да се приближава към нас.

Много приличаше на огромна купчина мокри водорасли, пълзящи по земята. Ли изтича обратно до кораба, за да донесе камера, а аз останах да наблюдавам и докладвах по радиостанцията. Нещото се движеше толкова бавно, че спокойно можех да му избягам. Бях много повече развълнуван, отколкото уплашен. Мислех си, че зная що за създание е — бях виждал снимки на калифорнийските келпови гори — но напълно грешах.

… Ясно виждах, че е в беда. Не можеше да оцелее при температура със сто и петдесет градуса по-ниска от тази на нормалната му среда. То замръзваше — парчета от него се отчупваха като стъкло — но продължаваше да напредва към кораба като черна приливна вълна, която се движеше все по-бавно.

Все още бях толкова изненадан, че не успях да се сетя какво се опитва да направи. Въпреки че се насочваше към «Циен», то продължаваше да изглежда абсолютно безопасно, като… е, като малка движеща се гора. Спомням си, че се усмихнах — напомняше ми за Бърнамския лес от «Макбет».

После внезапно осъзнах опасността. Даже да не беше агресивно, създанието бе тежко, с целия лед, който мъкнеше, трябва да тежеше няколко тона, въпреки тази ниска гравитация. И бавно, болезнено се катереше по съоръженията ни за кацане… Крачетата започваха да се огъват като на забавен кадър, като в сън — или в кошмар…

Едва когато корабът започна да се прекатурва, осъзнах какво се опитва да направи създанието — но вече беше прекалено късно. Можехме да се спасим — само да бяхме изключили осветлението!

Навярно беше фототроп, чийто биологичен цикъл се задейства от филтриращата се през леда слънчева светлина. А можеше да се привлича от кораба и като молец от пламък на свещ. Нашите прожектори трябва да бяха много по-ярки от светлината на Европа, дори от самото слънце тук.