Артур Кларк - Одисея в космоса

Създанието изчезна под повърхността и остави на сушата още няколко последни мъртви личинки. Водата продължи да бълбука една-две минути, после от вакуума над нея се образува коричка лед. Тогава се върнах при кораба, за да видя дали мога да спася нещо… Не искам да говоря за това.

Имам само две молби, докторе. Надявам се, че когато класифицират това създание, таксономиците ще го нарекат на мое име.

И когато следващият кораб пристигне тук, помолете екипажа да върне костите ни в Китай.

След няколко минути енергийните ми запаси ще се изчерпат — иска ми се да знаех дали някой ме чува. Така или иначе, ще повторя това съобщение през времето, което ми остава…

Тук е професор Чан от Европа. Докладвам за унищожаването на космическия кораб «Циен». Кацнахме до Гранд канал и разположихме помпите си до леда…“

Г-ЦЕ ПРИНГЪЛ

ЗАПИС

Ето го и слънцето! Странно, колко бързо сякаш изгрява на този бавно въртящ се свят! Разбира се, разбира се, дискът е толкова малък, че то цялото изскача над хоризонта за нула време… Не че става много по-светло — ако не гледаш натам, изобщо няма да забележиш, че на небето има още едно слънце.

Но се надявам, че европеаните са го забелязали. Обикновено им трябват по-малко от пет минути, за да започнат да излизат на брега след Малкото зазоряване. Чудя се дали вече знаят, че съм тук, и са уплашени…

Не, възможно е да е обратното. Навярно са любопитни — дори може би нямат търпение да видят какъв странен гостенин е дошъл в Циенвил… надявам се да е така…

Ето ги! Надявам се, че сателитите ви наблюдават. Камерите на „Сокол“ записват…

Колко бавно се движат! Страхувам се, че опитите за общуване с тях ще са изключително отегчителни… Даже да искат да разговарят с мен…

Приличат на онова нещо, което унищожило „Циен“, но са много по-малки… Напомнят ми за дръвчета, ходещи на пет-шест тънки ствола. И имат стотици клони, разделящи се на вейки, които отново се раздвояват… И отново. Също като много от нашите всъдеходни роботи… Колко много време ни трябваше, за да осъзнаем, че хуманоидните роботи са смешно тромави и че подходящият начин на движение изисква безброй малки манипулатори! Винаги когато изобретяваме нещо хитро, откриваме, че Майката природа вече се е сетила за него.

Не са ли прелестни тези мъници — приличат на движещи се храстчета. Чудя се как се възпроизвеждат — с пъпкуване ли? Не съзнавах колко са красиви. Пъстри са почти колкото коралова риба — може би поради същите причини… за да привличат брачни партньори или за да заблуждават хищниците, като се преструват на нещо друго…

Споменах ли, че приличат на храсти? Нека са розови храсти — наистина са с бодли! Трябва да имат основателна причина за тях…

Разочарован съм. Изглежда, не ме забелязаха. Всички се насочват към града, сякаш всеки ден пристигат космически кораби… Само няколко останаха… Може би ще се получи… Предполагам, че са способни да долавят звукови вибрации — като повечето морски създания — макар че тази атмосфера може би е прекалено рядка, за да отнася гласа ми много надалеч…

„СОКОЛ“ — ВЪНШЕН ВИСОКОГОВОРИТЕЛ…

ПРИВЕТ, ЧУВАТЕ ЛИ МЕ? КАЗВАМ СЕ ФРАНК ПУЛ… ХМ… ИДВАМ С МИР ОТ ИМЕТО НА ЦЯЛОТО ЧОВЕЧЕСТВО…

Чувствам се доста тъпо, но можеш ли да предложиш нещо по-добро? Пък и ще е добре за досието ми…

Никой изобщо не ме забелязва. Големи и малки пълзят към иглутата си. Чудя се какво всъщност правят, когато влязат вътре — навярно би трябвало да ги последвам. Сигурен съм, че ще съм в пълна безопасност — мога да се движа много по-бързо…

Току-що си спомних нещо смешно. Всички тези създания, влачещи се в една и съща посока — приличат на служителите, които някога два пъти дневно циркулираха между офиса и дома си, преди електрониката да направи това излишно.

Нека опитаме пак преди всички да изчезнат…

ПРИВЕТ, ВИЕ ТАМ — ТУК Е ФРАНК ПУЛ, ГОСТ ОТ ПЛАНЕТАТА ЗЕМЯ. ЧУВАТЕ ЛИ МЕ?

АЗ ТЕ ЧУВАМ, ФРАНК. ТУК Е ДЕЙВ.

Първата реакция на Франк Пул беше дълбоко изумление, последвано от непреодолима радост. Никога не бе вярвал, че ще установи какъвто и да е контакт, нито с европеаните, нито с Монолита. Всъщност, дори си беше представял как рита от отчаяние онази извисяваща се абаносова стена и яростно вика „Има ли някой вътре?“.

И все пак не би трябвало да е толкова удивен — приближаването му откъм Ганимед не можеше да не е било наблюдавано от някакъв разум, позволил му да се приземи. Трябваше да погледне на Тед Хан по-сериозно.