Артур Кларк - Одисея в космоса

„Сокол“ вече беше в орбита, точно както обещаваше планът за полета, на безопасните две хиляди километра над Европа. Полумесецът на гигантската луна господстваше на небето и дори неогряваният от Луцифер район бе толкова ярко осветен от много по-далечното слънце, че ясно се виждаше всяка подробност. Пул не се нуждаеше от оптични средства, за да види целта си на все още заледения бряг на Галилейско море, недалеч от скелета на първия космически кораб, кацнал на този свят. Въпреки че европеаните много отдавна бяха свалили всичките му метални части, злощастният китайски кораб все още играеше ролята на паметник на екипажа си. Единственият „град“ — макар и извънземен — на планетата основателно носеше името Циенвил.

Пул беше решил да се спусне над морето и после бавно да полети към Циенвил — с надеждата, че така ще изглежда най-добронамерен или поне незаплашителен. Макар да признаваше пред себе си, че това е много наивно, той не можеше да измисли по-добра алтернатива.

Неочаквано, точно когато се спускаше под равнището на хиляда километра, последва контакт — не такъв, какъвто се надяваше, а какъвто очакваше.

— Ганимедски трафик контрол вика „Сокол“. Отклонявате се от плана за полета си. Моля, незабавно съобщете какво се е случило.

Беше трудно да пренебрегне толкова настоятелно искане, но при тези обстоятелства така му се струваше най-добре.

Точно трийсет секунди по-късно и сто километра по-близо до Европа Ганимед повтори съобщението. Пул отново не му обърна внимание — но не и „Сокол“.

— Съвсем сигурен ли си, че не искаш да го направиш, Франк? — попита совалката. Макар отлично да разбираше, че си въобразява, Пул би се заклел, че в гласа й долавя тревожна нотка.

— Съвсем сигурен, „Сокол“. Зная точно какво правя.

Това определено не беше вярно. Вече всеки момент можеше да се наложи да продължи да лъже, само че този път по-интелигентна публика.

В края на пулта за управление замигаха рядко активиращи се датчици. Пул доволно се усмихна: всичко вървеше според плана.

— Тук Ганимедски трафик контрол! Чувате ли ме, „Сокол“? Летите на ръчно управление, така че не съм в състояние да ви помогна. Какво става? Продължавате да се спускате към Европа. Моля, незабавно отговорете.

Пул започна да изпитва слабо угризение. Стори му се, че разпознава гласа на дежурната и почти бе сигурен, че това е очарователната жена, с която се беше запознал на прием, даден от кмета малко след пристигането му в Анубис. Гласът й звучеше искрено разтревожен.

Внезапно осъзна как да я успокои — а и да опита нещо, което по-рано бе отхвърлил като абсурдно. Навярно в крайна сметка си струваше — със сигурност нямаше да навреди никому, а можеше дори да се получи.

— Тук е Франк Пул от „Сокол“. Добре съм — само че, изглежда, нещо пое управлението и отнася совалката надолу към Европа. Надявам се, че ме чувате. Ще продължа да докладвам колкото е възможно по-дълго.

Е, всъщност не беше излъгал уплашената дежурна и се надяваше, че някой ден ще може да се изправи пред нея с чиста съвест.

Той продължи да говори, като се опитваше да звучи напълно искрен, а не плъзгащ се по ръба на истината.

— Повтарям, тук е Франк Пул на борда на совалката „Сокол“, която се спуска към Европа. Предполагам, че някаква външна сила е поела управлението на кораба ми и ще го приземи безопасно. Дейв, тук е старият ти приятел Франк. Ти ли си силата, която ме контролира? Имам основания да смятам, че си на Европа. Ако е така, с нетърпение очаквам да се срещнем — където или каквото и да си.

Нито за миг не си и представяше, че ще последва какъвто и да е отговор. Дори дежурната мълчеше шокирана.

И все пак в известен смисъл отговор имаше. „Сокол“ продължаваше необезпокояван да се спуска към Галилейско море.

Европа бе само на петдесет километра — Пул можеше да различи тясната черна лента на Монолита, който стоеше на стража — ако наистина правеше това — край Циенвил.

От хиляда години на нито едно човешко същество не беше позволявано да стигне толкова близо.

Милиони години наред това бе океански свят, чиито води бяха скрити от космическия вакуум с ледена кора. На повечето места ледът беше дебел километри, но имаше слаби участъци, където се бе напукал и разчупил. Последва кратката битка между две непримирими стихии, които не бяха влизали в пряк контакт на нито един друг свят от Слънчевата система. Войната между Морето и Космоса винаги завършваше с пат — откритата вода мигновено кипваше и замръзваше, възстановявайки ледената си броня.