Нэнси Кресс - Братовчедите от вчера

— Аз ще бъда вашият водач и учител. Но първо ще обясня какъв избор трябва да направите сега. Може да изберете да заминете с хората от Свят, когато ние се върнем в нашия роден свят. Или да останете тук, на Земята.

— За да умрем! — изкрещя някой. — Голям избор!

Ноа откри крещящия: млад човек, застанал близо зад него със стиснати юмруци. Носеше разпрани джинси, имаше игла във веждата и гневно изражение. Ноа изпита шокиращото разпознаване, което го беше разтърсило при вида на сестрата от нюйоркския Уест Сайд, както и когато се срещна с Мийхао;. Дори Лаамох;, която беше генетик, не можеше да обясни този шок, макар че изглежда го отдаваше на някакви генетично предопределени пътища в мозъка тип L7 на Ноа, съчетани със слабите електромагнитни полета, които заобикалят черепа на всеки човек. Явлението я фасцинираше.

Лиза Гитерес, спомни си Ноа, също го беше приписала на неврологичните пътища, променени от системната употреба на захарна тръстика.

— Как се казваш? — попита той гневния младеж.

— Защо? — отговори му той с въпрос.

— Бих искал да знам. Ние сме братя по клан.

— Не съм ти никакъв брат аз на тебе. Тук съм, защото това е единственият шанс да не умра.

Едно дете в скута на майка си се разплака. Хората си шепнеха нещо един на друг и повечето не сваляха очи от Ноа. Чакаха да видят какво ще направи той с младежа. Ще му отговори? Ще го игнорира? Ще го изгони от Мисията?

Ноа знаеше, че малко трябваше на тези отчаяни хора, за да ги предизвика и те да го нападнат — него, приличащия на извънземен заместител на светските хора, до които не можеха да се доберат.

Той каза внимателно на младежа и на всички тях:

— Ще ви обясня какви са реалните ви възможности. Моля да ме изслушате.

Нещо не беше наред.

Измина един ден, после втори, после трети. Мариан не се разболя. Не се разболяха нито Ахмед Рафат, нито Пени Ходжсън. Роби Чавес се разболя, но не тежко.

Водещият имунолог, останал на Мисията, Харисън Райе, стоеше с Ан Потър пред стъклената клетка на Мариан, известна като „килията” Той докладваше на Мариан последните резултати от лабораторията. В еднакви килии, две от другата страна на коридора и една до нея, Мариан виждаше тримата други заразени хора. Стаите бяха създадени, сякаш чрез алхимия, от един денебец, който Мариан не беше виждала по-рано — вероятно инженер, използващ неизвестни строителни методи. Ахмед стоеше близо до своето стъкло и слушаше. Пени спеше. Роби, с лице плувнало в пот, лежеше на леглото си и слушаше.

— Ти нямаш първична виремия, но..

— Какво означава това? — прекъсна я Мариан.

Отговори д-р Райе. Той беше едър, сърдечен канадец, който по-скоро приличаше на шофьор на камион, тръгнал на лов за елени, отколкото на нобелов лауреат. Райе беше минал шейсетте, но все още беше силен като скала. Той беше работил с вирусите ебола, марбург, ласа и нипа както на терен, така и в лабораторни условия.

— Лабораторните тестове показват, че както при Неймчек и Лойд, спорите се откриват в първите проби, взети от дихателния тракт. Следователно вирусът би трябвало да е попаднал директно в кръвния поток и да има достъп до останалата част от тялото ти. Обаче не можем да го открием. Е, това се случва. Вирусите понякога трудно се откриват. Но доколкото можем да кажем, ти не развиваш антитела срещу вируса, както правеха заразените мишки. Това може да означава, че просто още не сме изолирали антителата. Или че тялото ти не смята вируса за външен нашественик, което изглежда слабо вероятно. Или че при хората, но не и при мишките, вирусът се скрива в някой орган и се размножава там, докато изскочи отново. Такъв е случаят с маларията. Или че вирусните проби в лабораторията, култивирани изкуствено, са мутирали и са станали безобидни, за разлика от дивите си братовчеди в приближаващия облак. Или, също така, че никой от нас не знае какво по дяволите да правим с този откачен патоген.

— Какво мислят денебците? — попита Мариан. Предполагаше се, че Райе ръководи изследванията съвместно с денебския учен Джоунс.

— Нямам представа какво мислят. Никой от нас не ги е виждал — отговори той и гневът му се усещаше дори и през стъклената стена на килията.

— Не сте ги виждали?

— Не. Ние им изпращаме всичките си данни и проби, разбира се. Половината от пробите минават през шлюза за тях, а данните изпращаме по локалната мрежа. Но всичко, което получаваме, е едно благодаря, което се изписва на екрана. Може би те също не напредват, но биха могли поне да ни кажат, че не са напреднали.