Нэнси Кресс - Братовчедите от вчера

— Е, по-добре — каза Ноа със своето земно произношение, на своя все още непохватен светски. — Не искаме букет от мъртви растения да виси от ушите ни. — Поне това мислеше, че казва. Всички се смяха.

Ноа протегна един пръст и погали косата на Лаамох;. Чудо, да. Небе, пълно с чудеса, но това чудо надминаваше всички други: сега той знаеше къде принадлежи и какво ще прави с остатъка от живота си.

Съжаляваше единствено, че майка му не присъстваше на церемонията. И — да, можеше вече да им прости! — Елизабет и Райън. Те през целия му живот се отнасяха презрително към него и той никога повече нямаше да ги види, но Елизабет и Райън все пак бяха първото му семейство. То обаче вече нямаше значение.

Лаамох; се размърда, събуди се и протегна ръце към него.

Роби Чавес се възстанови от Respirovirus sporii и даде толкова много кръв и тъканни проби, че, както се шегуваше, отслабна с пет килограма без да пази диета. Не беше кой знае каква шега, но всички се смяха. В смеха им имаше и малко истерия.

Двайсет и двама души останаха на борда на Мисията. Защо, понякога се питаше Мариан, тези двайсет и двама души бяха избрали да останат и да работят до последния момент? Шансовете да открият нещо, което би имало някакъв ефект върху приближаващото отмиране на вида, бяха изключително малки. Те всички знаеха това. И все пак бяха тук, съзнавайки, че ще умрат в тази фантастично обзаведена, откъсната от света лаборатория, вместо със семействата си. Никой от тях ли нямаше семейство? Защо още бяха тук?

А тя защо беше тук?

Никой не говореше за това. Говореха само за работата си, която продължаваше осемнайсет часа на ден. С кратки прекъсвания за стоплени в микровълновата печка дълбоко замразени яденета. И още по-кратки — не действително, но така го усещаха — прекъсвания за сън.

Четиримата, изложени на R. sporii, работеха вън от килиите си; да се поддържа биобезопасност вече не беше важно. Никой друг не се разболя. Мариан си припомни някои лабораторни техники, които не беше използвала от студентските си години. Теоретичните еволюционни биолози не работеха като имунолози, но сега тя се занимаваше с това.

Всеки ден екипът изпращаше резултатите от пробите на денебците. Всеки ден денебците благодаряха и нищо повече.

През юли, осем месеца и половина след като за пръв път бяха започнали работа със спорите, учените най-накрая успяха да култивират вируса. Имаше нещо като празненство. Харисън Райе извади отдавна пазена бутилка шампанско.

— Ще се напием и няма да можем да работим — пошегува се Мариан. Беше почнала да се възхищава на неизменно високия дух на Харисън.

— От една двайсет и втора част от бутилката? — каза той. — Не ми се вярва.

— Е, може би не всеки пие.

Почти никой не пи. Мариан, Харисън и Роби Чавес изпиха бутилката. Култивирането на вируса, което при други обстоятелства щеше да бъде победа, като че ли направи раздразнителните по-раздразнителни, а киселите — по-кисели. Този малък триумф всъщност подчерта колко малко са постигнали. Някои хора започнаха да се държат странно. Усилената работа, разстроеният сън и постоянното напрежение породиха неврози.

Пени Ходжсън разви компулсивно поведение по отношение на автоклава; трябва да се зарежда ето така, точно по този начин и при едно зареждане да се слагат само нечетен брой епруветки. Побесняваше, ако видеше осем или дванайсет епруветки.

Уилям Паркър, носител на нобелова награда за медицина, започна да си тананика, докато работи. Осемнайсет часа на ден тананикане. Ако му кажеха да спре, той спираше, но несъзнателно започваше пак след няколко минути. Пееше фалшиво и обичаше тъжни кънтри и уестърн песни.

Мариан започна да наблюдава краката. На всеки няколко секунди хвърляше поглед към краката на хората в лабораторията, за да се увери, че те все още са там. Работните ботуши на Харисън, сякаш щеше да тръгне из горите на Хъдзън Бей. Черните оксфордки на Марк Ю. Найковете на Пени — дали си мислеше, че ще излезе да тича? Сандалите на Роби…

Престани, Мариан!

Не можеше.

Спряха да изпращат проби на денебците и зачакаха със затаен дъх да видят какво ще се случи. Нищо не се случи.

Работни ботуши, оксфордки, найкове, сандали.

— Струва ми се — каза Харисън, — че открих нещо.

Беше непознат протеин в кръвта на Мариан. Имаше ли той нещо общо с вируса? Не знаеха. Трескаво се захванаха да го култивират, да определят секвенцията му, да го фотографират, да го търсят в останалите.