Нэнси Кресс - Братовчедите от вчера

Не Елизабет. Райън.

— Доктор Дженър?

„Те са инвазивен вид’’, беше казал Райън.

„Абсолютно нищо ли не разбра от думите ми? — попита Мариан. — Те не са „инвазивни”, не и ако нашите тестове потвърдят разказа на посланика. Те произхождат от Земята’.’

„Инвазивен вид, произхождащ от Земята. Просто не е в екологичната ниша, за която е еволюирал“.

— Д-р Дженър? — повтори посланикът. — Добре ли сте?

Райън и страстната му отдаденост на лилавия върболист, семейна шега. Райън, проявяващ интерес към Мисията, за разлика от Кони, задаващ въпроси за разположението в нея, докато Мариан люлее новия си внук. Райън, достатъчно високо в тази терористична организация, за да избере емблемата й от листовката с рисунки в кичовската си баня.

Райън, нейният син.

— Доктор Дженър, настоявам…

— Да. Да. Познавам това нещо. Знам кой… коя група… трябва да търсите.

Сърцето й се разби на парчета.

Смит се взираше в нея през стъклото. Големите спокойни очи — очите на Ноа сега, като се изключи цвета — съдържаха съчувствие.

— Някой, когото познавате.

— Да.

— Няма значение. Няма да ги търсим.

Думите не проникваха в съзнанието й.

— Няма… няма да ги търсите?

— Не. Мисията е запечатана и земните хора са отстранени, с изключение на няколко учени, които пряко участват в имунологичните изследвания. Всички те пожелаха да останат, а ние на всички имаме доверие.

— Но…

— И, разбира се, членовете на нашия клан, които пожелаят да останат.

Мариан се взираше в Смит през стъклената стена, през непроницаемата бариера. Той никога не й се беше струвал толкова чужд. Защо този интелигентен човек вярваше, че щом няколко земни хора споделят неговия митохондриален хаплотип, те не биха могли да бъдат терористи? Дали това беше културно сляпо петно, подобно на хилядолетното земно вярване в божественото право на кралете? А може би беше някакво възприятие, продукт на различна еволюция, което позволяваше на мозъка му да разбира неща, които тя не можеше да разбере? Или просто разполагаха с такива средства за следене и защита, че хора като Ноа, отделени в различна част на Мисията, не представляваха никаква заплаха?

После се изуми от нещо друго, което той каза.

— Имунолози?

— Нямаме време, доктор Дженър. Споровият облак ще обгърне Земята след два-три месеца. Трябва да подложим на интензивни тестове вас и другите заразени хора.

— Другите ?

— Доктор Ахмед Рафат и двама лаборанти, Пенелопи Ходжсън и Робърт Чавес. Те всички са, разбира се, доброволци. Скоро ще дойдат при вас в карантинното отделение.

Гневът й избухна. Целият сдържан гняв, натрупан от смъртта на Еван, от предателството на Райън, от бягството на Ноа.

— Защо не някой от вашите хора? Не, не ми казвайте, че сте прекалено ценни — ние не сме по-малко ценни! Защо само земни хора? Щом ние поемаме този риск, защо не го поемете и вие? И какво, по дяволите, ще стане, когато облакът удари? Ще излетите два дни по-рано, ще се спасите и ще оставите Земята да умре? Много добре знаете, че няма никакъв шанс да създадем истинска ваксина за времето, което ни остава, а да не говорим за производството и дистрибуцията й. Тогава какво? Как можете само да…

Но посланик Смит вече се отдалечаваше зад армираното стъкло. Таванът каза с равен и безчувствен тон:

— Съжалявам.

Ноа стоеше в средата на кръг от земни хора. Петдесет, шейсет — те всички бяха дошли на борда на Мисията през последните няколко дни, защото оставаше малко време. Не всички бяха L7; някои бяха от семействата на братята по клан и те също бяха приети, защото имаха смелостта да молят за убежище, въпреки изричните указания, че само L7 ще се приемат. Има нещо погрешно в системата, помисли си Ноа, но не се задълбочи по-нататък, за да установи какво е то.

Помещението, голямо и празно, не беше нито в сектор Свят, нито в сега запечатаната част от Мисията, където работеха земните учени. По-точно малкото учени, които бяха останали на борда. Въздухът, гравитацията и светлината в помещението бяха земни, поради което Ноа пак носеше енергиен костюм. Той виждаше как проблясва около ръцете му, когато ги вдигнеше за поздрав. Не беше осъзнал предварително колко неприятно щеше да му бъде отново да облече костюма.

— Аз съм Ноа — каза той.

Хората се притискаха към стените на голата стая, или се вкопчваха един в друг на малки групички, или седяха по турски на пода, колкото е възможно по-близо до Ноа. Изглеждаха ужасени, или изпълнени с надежда, или агресивни, или вече скърбящи за евентуалната си загуба. Всички те, дори Кейла и Изабел, които бяха тук от известно време, очакваха, че ще умрат, ако останат на Земята.