Нэнси Кресс - Братовчедите от вчера

Беше август.

Външният свят, с който нямаха връзка, беше престанал да съществува за тях, колкото и усилено да се мъчеха да го спасят.

Работни ботуши…

Оксфордки..

Сандали…

В градината заваля дъжд. Ноа вдигна глава към изкуственото небе. Обичаше дъждовните следобеди, въпреки че те не бяха нито дъжд, нито следобеди. Скоро щеше да види истинските.

Лаамох; вървеше към него през тъмните сочни листа, отворени като приветстващи ръце. Ноа се учуди; през последните важни дни тя рядко излизаше от лабораторията. Имаше толкова много работа.

— Не трябва ли да преподаваш? — попита тя.

Той искаше да отговори: Избягах от училище, но нямаше представа какъв е идиомът на светски. Вместо това каза, като се надяваше, че уцелил времето:

— Моите ученици ще се върнат наскоро. Защо си тук? Нещо лошо ли има?

— Всичко е наред — каза тя и се притисна към него. Ноа пак се учуди; светските хора не се докосваха сексуално на публично място, дори и на публично място, което временно е безлюдно. Други хора може да дойдат, хора, които нямат партньор, и беше толкова грубо да показваш пред тях физическа близост, колкото да ядеш пред гладен човек.

— Лаамох;…

Тя прошепна нещо в ухото му. Думите й се смесиха с дъжда, със силния аромат на цветята, с миризмата на мокра пръст. Ноа я притисна към себе си и се разплака.

Трапезарията пред лабораторията беше осеяна с тавички от замразени храни, изхвърлени стерилни опаковки и празни бутилки от дезинфектанти. Харисън се тръсна на един стол и каза на глас очевидното:

— Провалихме се, Мариан.

— Да — каза тя. — Така е. — После гневно добави: — Мислиш ли, че денебците знаят повече, отколкото знаем ние? И не го споделят с нас?

— Кой знае?

— Гадни копелета — каза Мариан. От седмици вече, тя беше минала на другата страна и не защитаваше извънземните, а ги обвиняваше. Каква част от човечеството я беше изпреварило в това отношение? Към момента, може би цялото.

Не бяха открили нищо полезно относно аномалния протеин в кръвта на Мариан. Човешкото тяло съдържаше толкова много протеини, които не са проучени. Но това вече не беше важно. Нямаше време.

— Харисън — започна тя, но не довърши изречението.

В следващия миг Харисън Райе, лабораторията и всичко останало изчезна.

Девет, ако не се брои Ноа. Останалите бяха свалени на брега, за да посрещнат онова, което щеше да им се случи на Земята. Ноа много искаше да бъде с Лаамох;, но тя, естествено, имаше задължения. Дори и неоповестено, отпътуването беше опасно. Твърде много държави имаха страшни оръжия.

Затова, вместо да бъде с Лаамох;, Ноа седеше с енергиен костюм в земния сектор на совалката. До него, закопчани с колани за столовете, седяха деветимата земни, които щяха да заминат за Свят. Коланите бяха излишни. Лаамох; му обясни, че ускорението почти няма да се усеща, благодарение на същите устройства за промяна на гравитацията, поради които сектор Свят на Мисията беше толкова удобно място. Но земните хора бяха свикнали да имат колани в превозните средства, затова имаше колани.

Кейла Райнхарт и малкият й син.

Сестра й Изабел.

Намусеният Тони Шръп, изненада. Ноа беше сигурен, че Тони ще се откаже.

Млада жена, бременна в четвъртия месец, която „искаше да даде на детето си по-добър живот” Тя не каза какъв е бил предишният й живот, но по ръцете и краката й имаше синини.

Двама братя на по трийсет и няколко години, с неспокойни, жадни за приключения очи.

Журналистка на средна възраст с обгоряло от слънцето лице, забележителна репутация и много камери в обемистия си багаж.

И, най-неочаквано един земен физик — д-р Нейтън Бейон от Масачузетския технологичен институт.

Девет земни жители, желаещи да отпътуват за звездите.

Леко разклащане. Ноа се усмихна на хората под негово ръководство — той, който никога не беше ръководил нищо, дори и собствения си живот — и каза:

— Потегляме.

Това му се стори недостатъчно и добави:

— Излитаме към звездите!

Това прозвуча тъпо. Тони се изхили. Журналистката се забавляваше. Остин се хвана за майка си.

Кайла му се усмихна колебливо.

Нямаше представа къде се намира.

Студено и тъмно. Небето над главата й се проясняваше с всяка секунда. Много време мина, откакто беше виждала небе на разсъмване, пък и каквото и да е друго небе. Сребристо сиво, после перлено, а сега първият проблясък на розово. Подът леко се поклащаше. Накрая главата й се прочисти от сънотворния газ и тя се изправи. Намираше се на нещо като луксозна баржа, плоска и широка, с една-единствена мачта с правоъгълна форма. Баржата се полюшваше в пристанището на Ню Йорк. Морето беше гладко като полиран паркет. От едната страна се издигаха очертанията на Манхатън; от другата беше Мисията. Около нея лежаха колегите й: д-р Ахмед Рафат, Харисън Райе и Ан Потър, лаборантите Пени и Роби и другите от двайсет и двамата, които бяха останали на Мисията. Те бяха облечени е обикновените си дрехи. Мариан, по джинси и тишърт, потрепери на внезапния бриз.