Джек Макдевитт - Загадката на Марголия

— Колко?

Той назова сума. И преди съм ставала свидетел на подобни неща, но дъхът ми наистина секна. Беше повече, отколкото бях спечелила през живота си. Очите на Ейми се затвориха и една сълза се търкулна по бузата й.

— Чудесно — рече тя със задавен от вълнение глас.

Алекс грееше. Беше направо образец на филантроп.

Ето колко е приятно да помогнеш! Нашият дял, разбира се, щеше да възлиза на стандартните десет процента от продажната цена. Познавах го достатъчно добре, за да знам, че предложената начална цена е доста занижена.

За миг реших, че тя ще се побърка. Мяташе нервно кърпичката си, хилеше се, после се извиняваше. „Съжалявам, това е такъв шок.“

— Сега искам да направиш нещо за мен — поде Алекс.

— Разбира се.

Сервитьорът пристигна и ние поръчахме, макар че Ейми вече не обръщаше особено внимание на менюто. После Алекс се приведе през масата и каза:

— Искам да ми кажеш откъде е дошла.

Жената изглеждаше изплашена.

— Но нали вече ви казах, господин Бенедикт. Бившият ми приятел ми я подари.

— И кога стана това?

— Не знам. Преди няколко седмици.

Алекс сниши глас още повече.

— Ще бъдеш ли така добра да ми съобщиш името му?

— Защо? Чашата е моя.

— Защото той може да притежава още такива предмети, без дори да съзнава тяхната стойност.

Тя поклати глава.

— По-добре да не го правя.

Алекс се пресегна през масата и хвана ръката й.

— Може да означава много за теб — каза той. — Ще подредим нещата така, че да получиш откривателска такса.

— Не.

Той ме погледна, сви рамене и смени темата. Поговорихме си още малко колко е хубаво да ти паднат пари от небето и че чашата е ценен артефакт. Ястията бяха сервирани и ние продължихме в този дух, докато Алекс не ме погледна отново. Разбрах какво иска. След няколко минути се извини и стана.

Време за женски разговори.

— Лоша раздяла, а? — питах аз съпричастно.

Тя кимна.

— Мразя го.

— Друга жена?

— Да. Нямаше право.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Няколко пъти му простих, но накрая прекали. Обещанията не означават нищо за него.

— Вероятно така е по-добре. Изглежда е негодник.

— Приключих с него.

— Добре. — Опитвах се да се държа непринудено. — Ако той има още от тези неща, можеш да спечелиш много повече пари.

— Не ме интересува.

— Можем да направим така, че той да не разбере откъде е дошла информацията. Няма да бъде свързана с теб. Никога няма да узнае.

Тя отново поклати глава.

— А какво ще кажеш за следното: Ако той има още артефакти като тази чаша, няма да те забъркваме и ще му направим предложение, без да му казваме колко струват в действителност. Тогава можем да поделим печалбата.

Това би било доста неетично и Алекс никога нямаше да го направи. Аз обаче нямах подобни проблеми. Започвах да изпитвам симпатия към Ейми, така че не ми беше трудно да взема нейната страна.

Тя се замисли.

— Сигурна ли си, че никога няма да разбере за мен?

— Напълно. Правили сме подобни неща и преди.

Ако ни кажеше име, лесно щяхме да проучим ситуацията, без да го известяваме. Ако се окажеше, че той наистина разполага с още сувенири от „Откривател“, щяхме отново да говорим с Ейми.

— Ще разбере, че съм аз, в мига, в който споменете чашата.

— Ще внимаваме.

— Няма значение, ще разбере.

— Няма да споменаваме чашата.

— Изобщо не говорете за нея.

— Добре. Няма. Няма да кажем и думичка.

Тя се замисли.

— Името му е Хап. — Лицето й се изопна. Сякаш се канеше отново да заплаче. — Всъщност името му е Клийв Плотски. Но всички го наричат Хап.

— Добре.

— Ако му кажете, той ще дойде да ме търси.

— Бил те е — досетих се.

Тя не намери сили да ме погледне.

— В Андикуар ли живее?

— В Ейкър Пойнт.

Ейкър Пойнт беше малко селище на запад от столицата. Повечето от жителите му или не можеха да си намерят работа, или се задоволяваха с минимума.

Алекс се шляеше из салона, като се преструваше, че разглежда произведенията на изкуството. Досети се, че преговорите са свършили, забави се още минута-две, каза нещо на сервитьора и се върна при нас. Малко по-късно пристигнаха освежаващи коктейли.

Клийв Плотски, или Хап, работеше, за да се прехранва. Беше взломаджия. Но не особено добър. Толкова успяхме да установим от публичните записи. Биваше го в изработването на устройства, които обезвреждат охранителните системи, но винаги правеше грешката на начинаещия. Понякога го хващаха, докато изнасяше плячката. Или защото беше кихнал и оставил ДНК-то си в къщата. Или защото се беше похвалил на неподходящите хора с уменията си. Освен това имаше досие за множество побои, най-често над жени.