Джек Макдевитт - Загадката на Марголия

„Откривател“. Ударение на третата сричка.

Насочил се надалеч.

Къде бяха отишли?

„Толкова далече, че дори Бог няма да може да ни намери.“

Съществуваха няколко записа за различни аспекти от историята, за миналото на Хари Уилямс, за корените на марголианското движение, нападки от съвременници на марголианците, които ги обвиняваха в елитарност, за възможното им местонахождение и накрая теории за изчезването им. Бяха направили точно това, което бяха заявили. Бяха отишли толкова далече, та дори сега, хиляди години по-късно, избраният от тях свят оставаше неизвестен.

Общото становище беше, че нещо се е объркало и колонията е загинала. Някои мислеха, че Марголия може би е избягнала различните размествания в социалните пластове, от които цивилизациите често страдат, и е стигнала толкова напред в развитието си, че няма желание да общува с нас. Според мен общото становище беше по-близо до истината.

Марголия беше обект на няколко симулации. Джейкъб ми показа една. Наричаше се „Нашественик“ и беше произведена преди по-малко от година. В нея героят откриваше, че марголианците са се завърнали тихомълком в Конфедерацията. Те са много развити, движат се незабелязано между нас и в действителност контролират правителството. Смятат обикновените хора за низши и планират преврат. Когато героят се опитва да предупреди властите, приятелката му изчезва, започват да умират хора и следват множество преследвания из тъмни улички и из пустите коридори на изоставена космическа станция. След масова стрелба на финала младата дама е спасена, добрите хора от Конфедерацията — също.

Никой така и не обясняваше каква причина биха имали марголианците да се опитат да ни завземат. Но трябва да призная, че се държах за стола по време на сцените с преследването.

Отпивай дълбоко от чашата на живота, поеми черното й вино в душата си, защото минава по масата само веднъж.

Марсия Толбърт, „Кентавърски дни“, 3111 година по земния календар

„Хилсайд“ беше луксозен клуб край Ривъруок. От онези, в който не слагат цени в менюто, защото се предполага, че те не ви интересуват. Имаха истински салонен управител, което е нормално за по-добрите ресторанти, и истински сервитьори, което, разбира се, не е. Освен това имаха и пианист.

На масите бяха сложени жасминови свещи, мебелите бяха старинни. Литографии в стила на миналия век навяваха носталгия. Забелязах неколцина сенатори с половинките им (както предположих) в другия край на салона. Един известен лобист на корпоративни интереси позна Алекс и се отби да ни поздрави.

Ейми дойде няколко минути по-късно, като се оглеждаше, сякаш се беше изгубила. После ни забеляза и се приближи с бърза крачка.

— Добър вечер, господин Бенедикт — поздрави тя, докато все още се ориентираше в обстановката. — Тук наистина е хубаво.

Алекс стана, помогна й да седне и каза колко се радва, че е доволна от избора му. Ейми ми кимна за здрасти и седна.

Носеше тесен лавандулов костюм и беше пооправила външния си вид. Косата й беше опъната назад, очите й бяха някак по-бдителни. Стоеше по-изправена, отколкото в офиса. Не смееше да се отпусне, но точно затова бяхме тук. „Хилсайд“ беше заведението, където Алекс канеше клиентите си, когато искаше да ги накара да се почувстват в неравнопоставена позиция. А това означаваше, че иска нещо, което не е сигурен, че ще получи.

Ейми веднага премина към деловата страна:

— Чейс каза, че имате добри новини за мен.

Това беше плод на въображението й. Алекс ме погледна, разчете изражението ми, усмихна се и каза:

— Чашата е свързана с известен и много стар междузвезден кораб. Смятаме, че е сравнително ценна.

— Колко? — попита тя.

— Ще трябва да оставим на пазара да реши това, Ейми. Предпочитам да не гадая. — Той измъкна чип. — Когато имаш време, попълни този документ. С него се удостоверява правото ти на собственост върху предмета.

— Защо да го правя? — попита тя. — Моя е. Беше ми подарена.

— Владеенето дава права в деветдесет процента. Но в такива случаи възникват спорове. Документът е формалност, но може да ти спести доста проблеми по-късно.

Изглеждаше смутена, но взе чипа и го прибра в страничния си джоб.

— Ще ви го донеса утре.

— Добре — кимна Алекс. — Когато приключиш с това, ще предложим чашата на пазара и ще видим какво ще стане.

— Добре.

Той се приведе напред и сниши глас.

— Макар и да не знаем точната цена, добре е сега да определим някаква минимална за търга.