Джек Макдевитт - Загадката на Марголия

Аз не бях поканена на обсъждането, но все пак си казах мнението. Изтъкнах, че да отидем да кажем „здравейте“ на хора, които си нямат и представа кои сме или какво искаме, може да се окаже опасно.

— Може да ни уцелят с ракета — посочих. — Били са сами доста време. Може да се изнервят от странници, които се спускат от небето.

Алекс направи решаващото изказване.

— Мястото им не е тук. Така ще останат изолирани. Не могат да видят други светове. Вероятно не знаят откъде са дошли. Може би мислят, че са родом от Балфур. Оставете ги, и те ще си останат завинаги тук.

Една висока, атлетична жена каза, че трябва да се спуснем. Беше археолог, но съм й забравила името. Заяви, че изцяло подкрепя начинанието. От какво се бояхме? За Бога, беше достатъчно да се погледнат образите. Деца в парковете, хора по улиците. Те очевидно не бяха варвари.

Зачудих се дали земните кръвожадни правителства през вековете са си поставяли за цел да държат всички вън от парковете и улиците, но не казах нищо.

Археоложката успя да накара всички мъже да се почувстват като страхливци, така че в крайна сметка решиха, че техен кристално ясен дълг е да известят за присъствието ни. Щяхме да опитаме, какво толкова.

Дори Алекс, който обикновено е по-проницателен от повечето хора, се съгласи да установи контакта.

Така че организирахме мисия. На Бранков буквално му течаха лигите при мисълта, че може да се спусне насред моравата на някой градски парк, да излезе и да каже „здрасти“. Археоложката говореше така, сякаш щеше да £ има група посрещачи и приветстваща тълпа.

На совалката можеха да се качат седем души заедно с пилота. Алекс, разбира се, автоматично получаваше място. Исках ли да отида?

Предпочитах първо да чуя техните впечатления, преди да се замеся в каквото и да е било. В главата ми се мярна образът на диваци, тичащи към капитан Кук.

— Не, благодаря — казах. — Ще изчакам тук да видя как ще се развият нещата.

Шара заяви, че с удоволствие ще заеме моето място.

Бранков и още четирима археолози щяха да попълнят мисията. Бяха нетърпеливи да започнат. Дори не искаха да изчакат изкуствения интелект да се научи да превежда. Но Алекс се заинати. Нека чуем какво казват, преди да направим нещо прибързано.

Оценихме населението на двайсет милиона. Обитателите нямаха твърде много площ на разположение. Нощната страна на планетата беше твърде студена, а страната срещу джуджето — твърде гореща. Което не означаваше, че някой не може да живее там. Но този някой трябваше да е пионер.

Заредихме совалката с припаси и зачакахме изкуствения интелект.

Знам, че не е много логично, но се подразних, че ме изоставиха. Очаквах Алекс да се опита да ме разубеди, да ме помоли да тръгна с тях. Ако го беше направил, може би щях да преосмисля решението си. Искаше ми се да положи малко усилия.

Докато чакаха изкуствения интелект да се справи с езика, аз се върнах на „Лотос“, свързах Калу с основните системи на яхтата и го поздравих. Той ми благодари за спасението и по моя молба извика Хари.

Хари носеше кожено яке и изглеждаше унил.

Имам добри новини — съобщих му.

Нещо като подозрение изплува в очите му.

— Какво? — попита.

— Те са тук — отвърнах. — Колонията е оцеляла.

Изображенията от телескопите на „Гонзалес“ примигваха по мониторите. Деца. Лодки. Ферми. Летателни машини. Градове. Пътища.

— Молех се за това, но не смеех да се надявам. — Зачудих се дали молитвите на един аватар се приемат от Господ. — Не вярвах, че е възможно.

Обясних му как го бяха постигнали и той кимна, сякаш през цялото време бе знаел, че са оцелели.

— Помнят ли кои са? Откъде са дошли?

— Все още не знаем. Може би очакваме твърде много.

— Добре. Предполагам, че не си научила нищо за Саманта и момчетата?

— Не — отвърнах. — Хари, минало е толкова време.

— Разбирам.

— Може би някъде ще има записи.

Алекс се обади от „Гонзалес“:

— Имаме преводач. Спускаме се.

— Внимавай — посъветвах го. — Предай им и моите поздрави.

Върнах се на другия кораб, защото не исках да бъда сама. Стигнах там няколко минути преди излитането и точно навреме, за да чуя как изкуственият интелект спира мисията в зародиш.

— Получаваме съобщение от земята — оповести той. — Насочено е към нас и е адресирано към „неидентифицираното превозно средство“.

— От кого? — попита Алекс, който се бореше със скафандъра.

— Искате ли да попитам? — поинтересува се изкуственият интелект.