Джек Макдевитт - Загадката на Марголия

Ускорението ме прикова към страничната преграда на люка и трябваше да изчакам. След няколко минути успях да вляза през шлюза и оттам в пилотската кабина. Уинди беше мъртва, омотана в обезопасителните колани, задушена, подута, замръзнала. Не приличаше на себе си.

Освободих я и я поставих на палубата. Изкуственият интелект нямаше да приеме заповеди от непознат, затова го изключих и започнах дългото обръщане, което щеше да ме върне при „Дух“. После използвах комуникационните системи на „Лотос“, за да се свържа с „Гонзалес“. Казах им, че имам нужда от помощ. Не е спешно, добавих, защото сме овладели ситуацията. Те потвърдиха, че ще тръгнат след около час.

Сложих Уинди в един от отсеците и затворих вратата.

Алекс и Шара въздъхнаха с облекчение, когато спрях до „Дух“ и ги прибрах.

Затворихме външния люк и възстановихме атмосферата. Те изслушаха разказа ми за станалото и Алекс стана състрадателен: Добре ли си? Постъпи правилно. Нямаше избор.

Обсъдихме дали да не се върнем до „Дух“, за да вземем тялото на Чарли, но рискът бе твърде голям. Бяхме навлезли дълбоко в гравитационното поле на джуджето. Така че се отказахме и се отдалечихме, а „Дух“ продължи дългия си скок към яркочервените облаци.

Алекс се обади на Бранков и го увери, че полетът ще си заслужава. Отказа да разкрие подробности, но на Бранков не му беше особено трудно да се досети, че сме открили Балфур.

Закърпихме отвора и възстановихме въздушния шлюз.

— Мисля, че е време да погледнем Балфур — каза Алекс.

Оптичното оборудване на борда на „Лотос“ беше минимално. Яхтата имаше само един телескоп, който се използваше единствено за навигационни цели, а това означаваше, че няма добри дългообхватни възможности и му липсва фина настройка. Не можехме да различим много подробности, докато не се озовахме точно над планетата. Атмосферата — прозрачна, изпълнена с облаци обвивка — изглеждаше доста подобна на земната. Постепенно се откроиха два острова, по-скоро континенти, и огромен океан, простиращ се по цялото кълбо. Успяхме да видим и няколко бури. Появиха се полярните шапки, планински вериги, реки.

— Явно са знаели какво правят — каза Алекс.

Шара, изглежда, се съмняваше в това.

— Не виждам каква разлика би имало — рече тя. — Не биха могли да оцелеят през преходния период. Но е бил добър опит.

Алекс отново попита за наземните условия след изтръгването на света от орбитата му.

— Вероятно големите земни животни не са оцелели — поде Шара. — След първоначалното сътресение планетарното въртене се променило и Балфур е била прихваната от кафявото джудже. Това поставило началото на всичко останало: турбулентни океани, свръхзвукови урагани, вулканични изригвания, каквото се сетиш.

— И това е продължило?

— Четирийсет години. Може би петдесет. Или повече. Не е от моята специалност, но предполагам, че е продължило твърде дълго, за да оцелеят.

— Сега тук изглежда спокойно — обадих се.

Синя вода, облаци, речни долини. Дори джунглите изглеждаха примамливо.

— На точното разстояние от джуджето е — каза Шара.

— За да има нормална земна температура?

— Да. На слънчевата страна, разбира се. Обратната ще е доста студена.

— Толкова, че да замръзнат океаните?

— Не знам.

Облаците бяха бели и перести, но оцветени от червеникавия блясък на псевдослънцето. Бурите, които бяхме видели през сензорите, вилнееха над огромния океан. По някои от по-високите върхове имаше сняг.

— Беше права за джунглата — каза Алекс. Тя, изглежда, се разпростираше и на двата континента.

„Лотос“ хабеше твърде много гориво. Алекс беше нетърпелив да стигне до Балфур, затова се движехме с доста голяма скорост.

— Ще използвам планетата, за да ни забави — казах. — Ще обиколим около три четвърти от орбитата. Повечето време ще летим над студената страна. Съжалявам за това, но не мога да направя друго.

— Добре — съгласи се Алекс. — А после?

— Ще минем под ъгъл, който ще ни позволи да застанем в орбита около джуджето. Когато убием скоростта, ще се върнем тук. По-малко напрежение за нас и ще икономисаме гориво.

Алекс погледна с копнеж извивките на света и каза:

— Ще ми се да имахме совалка.

— „Гонзалес“ сигурно има.

Шара се засмя.

— Сигурна съм, че Емил ще се радва да дойде с теб.

Бяхме в орбита около кафявото джудже, когато „Гонзалес“ се свърза с нас и ни съобщи, че е наблизо.

— Какво е това? — попита Бранков, загледан в червеното небесно тяло. — Това ли е изненадата, която ни обещахте?