Джек Макдевитт - Загадката на Марголия

— Можеш ли да го поправиш? — попита Алекс.

Огледах опустошението и отвърнах:

— Не съм оптимистично настроена.

Отвъд илюминатора огромни червени облаци скриваха половината небе.

— Не те карам да бъдеш оптимистична. Просто го позакърпи някак.

Наблюдаваха ме с надежда, докато оглеждах пораженията.

— Бих могла да го поправя — рекох, — ако имахме части и време. Разполагам само с Калу, ако се нуждая от помощ. Релетата са повредени, кабелите са изгорени. Дайте ми седмица и ще успея да направя нещо.

— Толкова ли е зле? — въздъхна Алекс.

— Така изглежда.

— Имаме три часа и петдесет и седем минути — обади се Калу, — преди да стигнем точка, от която няма да можем да се върнем.

Предполагам, че се опитваше да помогне.

Погледнах Шара.

— Защо не го наричате червено джудже?

— Винаги са наричали подобни обекти кафяви джуджета.

— Яхтата е единственият ни изход — заяви Алекс.

— Съмнявам се, че Уинди ще ни покани.

— Харесва ми да пътувам с вас, приятели — вметна Шара. — Винаги ли ви се случват подобни неща?

Въпреки опита й да се пошегува изглеждаше уплашена.

— Някой да има идеи?

Тя донесе мехлем против изгаряне и намаза крака ми, докато аз седях с отметната назад глава и затворени очи.

— Знае ли Уинди, че сме загубили тласкачите? — попита Алекс.

— Няма начин да го е пропуснала — отвърнах. — Сега чака Чарли да й докладва, че и комуникационните ни системи са извън строя и не можем да се свържем с никого. После ще го прибере и ще се оттегли.

Алекс погледна тялото и рече:

— Ако разбере, че Чарли си е получил заслуженото, просто ще ни зареже.

— Вижте. — Посочих илюминаторите. Яхтата на Уинди се приближаваше към дясната ни страна. Подготвяше се да прибере Чарли.

Огледах я набързо и казах:

— От клас „Лотос“ е. С капацитет за трима души. Пилот плюс двама пътници.

— Господи! — възкликна Шара — Трябва ни нещо по-голямо.

Алекс се взираше в приближаващата яхта.

— Само ако се тревожим за Уинди. Аз лично пет пари не давам за нея.

— Хайде, хайде — прекъснах го. — В нормите за безопасността винаги е заложен определен резерв. Възможно е да качиш на борда един или двама души повече. Като се има предвид големината на това нещо, бих казала един.

Но ако успеем да превземем яхтата, можем да се обадим на Бранков. После само ще трябва да издържим, докато ни дойде на помощ.

— Смяташ ли, че има още някой с нея? — попита Шара.

— Съмнявам се — отвърна Алекс. — Това не е от онези полети, на които каниш приятели.

Шара — беше се облегнала на страничната преграда — попита:

— Добре, как ще ги направим? Тя няма да ни отвори.

— Може и да ни отвори. Нали очаква Чарли.

— Значи й даваме Чарли? — попитах.

— Точно така. Калу, можеш ли да възпроизведеш гласа на Чарли?

— Струва ми се, че да. — Подскочих. Сякаш Чарли бе жив и се разпореждаше: — Искам да ви напомня. Без изненади. Ще стоиш пред въздушния шлюз, когато се отвори. С вдигнати ръце. Ако не си там, ще го убия. Разбираш ли?

Тонът и произношението бяха съвършени.

— Добре — каза Алекс. — Чудесно. Сега нека се обадим на Уинди и да оставим Калу да си поиграе на Чарли и да й докладва, че всички са мъртви и си идва у дома. Ще й каже да отвори въздушния шлюз. Ако облека неговия скафандър, ще премина, без да ме познае.

— Ти? — попитах.

— Кой друг? — Знаеше какво ще последва и ми отправи предупредителен поглед. — Колкото по-скоро го направим, толкова по-добре.

Увери се, че лазерът е в него.

— Трябва аз да отида — настоях.

— Защо?

— Имам повече опит във вакуум. А този път животът на всички ни зависи от това.

— Чейс, твърде опасно е.

— Мислиш, че не е опасно да седим тук и да чакаме как ще се развият нещата?

Той пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Знам, че можеш да се справиш, но тук е заложен животът ни. Трябва да дадем най-доброто от себе си. Може да се наложи да убием Уинди. — Изгледа ме изпитателно. — Готова ли си да го направиш?

— Ако трябва.

Шара ни наблюдаваше.

— Знаете ли — каза тя. — Не искам да създавам допълнителни проблеми, но тази жена е психопат. Може би смята, че това е идеалната възможност да се отърве от единствения човек, който я свързва с всичко това.

— Мислиш ли? — попитах.

— Защо не? Ако бях на нейно място и действах като нея, в мига, в който Чарли се обади и ми съобщи, че всичко е уредено, ще му кажа: „Сбогом, Чарли, hasta la vista [5] Довиждане — Б. пр. “, и ще продължа по пътя си.

С Алекс си разменихме разтревожени погледи.