Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

Тунгуска се взираше във ветрилото от тактически дисплеи пред себе си — които бяха там повече заради Оже и Флойд, отколкото защото той се нуждаеше от тях — с очевидно недоволство.

— Точно от това се боях — каза той. — Няма начин да предскажем кога и дали някоя от ракетите ще порази кораба на Ниагара.

— А ще разберем ли, ако се случи? — попита тя.

— Би ли искала да научиш?

— Бих искала да зная, че сме успели, преди… — Гласът й заглъхна. Нямаше смисъл да изрича очевидното.

— Опасявам се, че вероятно няма да можеш да си позволиш този лукс. Безполезно е да се опитваме да отгатнем как би се разпространила една експлозия материя-антиматерия, но очаквам да се случи бързо. Няма да ни остане време да се радваме на победата си. Смъртта ни ще бъде също толкова мигновена.

Оже нямаше нужда от напомняне, че на практика подписваше собствената си смъртна присъда, в случай че някоя от ракетите успееше да порази целта. Опитваше се да забрави за възможните последици, но знанието винаги успяваше да си проправи път обратно и да привлече вниманието й.

— А ти ще доловиш ли нещо? — обади се Флойд, като гледаше Тунгуска.

— Ще предусетя достатъчно — отговори той. — Когато огнената топка удари стените на кораба ми, информацията от сензорите на корпуса би трябвало да достигне до черепа ми миг преди самата унищожителна вълна.

— Давайки ти достатъчно време, за да оформиш мисъл? — попита Оже, сплитайки пръсти с тези на Флойд. — Достатъчно, че да почувстваш поне намек за удовлетворение от саможертвата и крайния й резултат?

— Може би. — Тунгуска им се усмихна. — Все пак няма нужда да бъде кой знае колко сложна мисъл.

— Не съм сигурна дали ти завиждам — произнесе Оже.

— И вероятно си права, но това е положението. Бих могъл да прекъсна връзката между невралните ми машини и корпуса на кораба, но не мисля, че имам достатъчно смелост за това. — Погледът му рязко се насочи към един от екраните и остана вторачен в него с очевидна тревога.

— Какво има? — попита Оже.

— Нищо неочаквано, предполагам. Телеметричните потоци от всички ракети престанаха да предават.

— Това означавали, че самите ракети са били унищожени? — обади се Флойд.

— Не, не задължително. Вероятно данните, които се опитват да ни изпратят, не могат да пресекат делящото ни разстояние. На свой ред и ракетите не могат да уловят нашите сигнали и са превключили на автономен режим.

— По някакъв начин се чувствах далеч по-сигурен, докато знаехме, че са някъде там — произнесе Флойд.

— Аз също — кимна Тунгуска, след което също сложи ръка върху техните и тримата останаха така, потънали в мълчание, очаквайки нещо да се случи или просто да престане да се случва.

Мълчанието бе единственото, което Оже не искаше в този момент. Оставяше празнина в главата й и в тази празнина успяваха да се наместят някои мисли. Жадуваше за нормалната интонация на човешкия разговор, клюките, бъбренето. Искаше да мисли за каквото и да е, само не и за онази убийствена стена от яростна светлина, експлозията, която дори и в този миг вероятно се носеше към тях, по-бърза от всяка предварителна информация, способна да ги извести за пристигането й. По-бърза от новините за успеха. Колко ли време бе минало, откакто реактивните снаряди бяха престанали да предават? Беше изгубила представа: възможно бе да са минали минути или часове. Всеки път, когато се опитваше да каже нещо обаче, думите й се струваха банални и неадекватни. Нищо не можеше да се сравни със ситуацията. Сега, когато всеки следващ миг можеше да се окаже последен, човек нямаше какво да каже, без то да прозвучи нелепо или да наруши значимостта му. Мълчанието имаше свое собствено достойнство.

Тя погледна останалите — Флойд и слашъра- и си даде сметка, че по свой собствен начин и техните мисли преминаваха през същия мъчителен процес. И сякаш в мълчаливо съгласие и тримата като по даден знак решиха да стиснат още по-силно ръцете си.

Внезапно дисплеите на стената изобразиха конвулсивна промяна. Оже разполагаше само с част от секундата, за да я регистрира и с още една част, за да позволи на последствията да се разиграят в главата й. Една от ракетите навярно бе открила целта си и сега корабът засичаше приближаването на адския огън.

Ала гласовете в главата й, напоследък доста притихнали, й казаха: не, не се случваше нищо подобно.

Беше лошо, но не чак толкова пикантен вариант на лошото.

В следващия миг — поредното преместване на секундарната стрелка на съзнанието — корабът предприе драстична отбягваща маневра. Оже има време само колкото да осъзнае, че тежестта й се увеличава, когато мантията й се превърна в защитен пашкул, а мебелите, подът и стените се преобразиха в предпазваща утроба.