Джо Холдеман - Вечният мир

Неговата асистентка обаче — професор Блейз Хардинг (показаха вграден кадър на Амелия по време на лекции) — заподозряла тъмната игра и сама изчезва. От тайно място в Мексико изпраща десетки копия от теорията на Бланкъншип, придружена с изчисления от висшата математика в нейна подкрепа, до учени от цял свят. Мненията са раздвоени.“

Отново картина от студиото. Бърли се изправи срещу двамина мъже, единият от тях — познат.

— О, Господи, не и Макро! — рече Амелия.

„Тази вечер при мен са професорите Лойд Дохърти и Мак Роман. Д-р Дохърти е дългогодишен колега на Питър Бланкъншип. Д-р Роман е декан на факултета в Тексаския университет, където работи и преподава професор Хардинг.“

— Преподаването не е ли работа? — попитах аз, но тя ми изшътка.

Макро се облегна назад с познатото ни самодоволно изражение.

„Професор Хардинг бе подложена на голямо напрежение напоследък, включително и от любовната си връзка с един от студентите си, както и с Питър Бланкъншип.“

„Придържай се към науката, Макро — рече Дохърти. — Чел си статията. Какво мислиш за нея?“

„Ами, тя е… тя е абсолютна фантазия. Смехория.“

„Кажи ми защо.“

„Лойд, публиката никога няма да разбере математиката, която е използвана. Но идеята е абсурдна още от пръв поглед. Че физичните условия, които се получават във вътрешността на нещо по-малко от ВВ, биха могли да предизвикат края на Вселената.“

„Хората някога са казвали, че е абсурдно да се смята, че някакъв миниатюрен микроб може да причини смъртта на човешко същество.“

„Това е неуместна аналогия.“

Червендалестото му лице потъмня.

„Не, точна е. Но съм съгласен с теб, че няма да разруши Вселената.“

Макро посочи Бърли и камерата.

„Добре тогава.“

Дохърти продължи:

„Това ще унищожи само Слънчевата система, може би и Галактиката. Сравнително малко парче от Вселената.“

„Но ще унищожи Земята!“ — намеси се Бърли.

„Да, за по-малко от час.“ Камерата даде Дохърти в едър план. „В това изобщо няма и капка съмнение.“

„ Има , разбира се!“ — чу се гласът на Макро извън кадър.

Дохърти го погледна отегчено.

„Дори ако съмненията имат резон, а те нямат, какъв е шансът? Петдесет на петдесет? Десет процента? Едно на сто, че всички ще загинат?“

„В науката не се работи така. Нещата не могат да бъдат верни десет процента.“

„Но и хората не умират десет процента.“ Дохърти се обърна към Бърли. „Разбрах, че проблемът не е в първите минути или дори хилядолетия от предсказаното. Просто мисля, че те са направили грешка, която са екстраполирали за междугалактическото пространство.“

„Разкажете ни“ — рече Бърли.

„В крайна сметка резултатът ще е само двойно по-голям; двойно повече галактики. Има достатъчно място за тях.“

„Ако една част от теорията е погрешна…“ — понечи да се намеси Макро.

„ Освен това — продължи Дохърти, — изглежда, всичко това се е случвало и преди, в други галактики. Това всъщност изяснява някои аномалии тук и там.“

„Да се върнем на Земята — рече Бърли, — или поне в тази слънчева система. Колко сложно е да се спре проектът «Юпитер»? Най-големият експеримент, който е захващан някога?“

„Никак не е сложно от научна гледна точка. Изпраща се просто един радиосигнал от лабораторията на Проекта. По-скоро няма да е лесно да принудиш хората, на чиито научни кариери ще бъде сложен край. Но ако не го сторят, на четиринайсети септември ще приключат кариерите на всички.“

„Това са все още безотговорни глупости — рече Макро. — Калпава наука, търсене на сензации!“

„Разполагаш с десет дена да го докажеш, Мак. Зад този бутон вече се оформя голяма опашка.“

Близък план на Бърли, който клати глава.

„За мен, колкото по-скоро го прекратят, толкова по-добре!“

Екранът изгасна.

Засмяхме се и се прегърнахме, разляхме джинджифилова бира, за да отпразнуваме. Ала екранът пак иззвъня и светна, без да натискам бутона за включване.

Беше лицето на Айлийн Заким, новата шефка на моя взвод.

— Джулиан, тук възникна истинска бойна ситуация. Въоръжен ли си?

— Не… всъщност да. Има тук един пистолет. — Той бе оставен от предишния обитател, както и джинджифиловата бира; не бях проверявал дали е зареден. — Какво стана?

— Онази луда кучка Гаврила е тук. Може би е вътре. Уби едно момиченце пред сградата, за да отвлече вниманието на кашика на пост.

— Господи, Боже мой! Нямаме ли голем отпред?

— Имаме, но патрулира. Гаврила е изчакала момента, когато големът е от другата страна на сградата. Според възстановката, която направихме, тя е разсякла детето и го е хвърлила умиращо към вратата на будката на постовия. Когато той отворил вратата, тя му прерязала гърлото, сетне го довлякла вътре и е използвала отпечатъците му, за да отвори вътрешната врата.