Нил Шустерман - Бурята

Никой не я наблюдаваше — поне не и човешки очи. Но нямаше как да не усеща, че вездесъщите камери на Бурята, монтирани на стълбовете за осветление, я следят по пътя ѝ. В колата може да не бяха с нея, но знаеха къде се намира. А може би и какво се кани да направи.

В една от кабинките свали тюркоазената си роба заедно с туниката и клина в същия цвят — всичките изработени за нея по поръчка — и облече ежедневни дрехи, които бе скрила в робата си. Докато го правеше, наложи ѝ се да се бори с чувство на срам. За Косачите бе въпрос на чест никога да не носят друго освен официалното си облекло.

— Ние сме Косачи във всеки миг от живота си — беше ѝ казала Мария. — Не бива да си позволяваме да го забравяме, колкото и да ни се иска. И външният ни вид е доказателство за тази ни отдаденост на професията.

В деня на ръкополагането на Цитра Косач Кюри ѝ заяви, че Цитра Теранова вече не съществува.

— Ти си и винаги ще бъдеш Косач Анастасия, отсега до момента, в който решиш да напуснеш земята.

Анастасия бе готова да го приеме… освен в миговете, когато изпитваше потребност да бъде Цитра Теранова.

Тя излезе от тоалетната, а Косач Анастасия бе навита на вързопче под мишницата ѝ. Отново беше Цитра — горда и упорита, но без отчетлив социален отпечатък. Момиче, недостойно за особено внимание. Освен от страна на камерите на Бурята, които се извъртяха да я проследят на връщане към колата.

Имаше голям мемориал в центъра на Питсбърг, родно място на Косач Прометей, първия на поста Върховно острие на света. Из обширния парк бяха разпръснати умишлено натрошени парчета от масивен обсидианов обелиск. Около тези отломки от тъмен камък имаше издигнати малко по-големи от естествен ръст статуи на основателите на Форума на Косачите, които бяха изработени от бял мрамор, контрастиращ с черния обсидиан на разтрошения обелиск.

Беше мемориалът, сложил край на всички мемориали.

Мемориалът на смъртта.

Туристи и ученици от цял свят посещаваха Мемориала на смъртността, където смъртта лежеше разломена пред Косачите, и се дивяха на самата идея, че някога хората са умирали по естествен път. Старата епоха. Болестите. Катастрофите. През годините градът бе прегърнал образа си на туристическа атракция, прославяща смъртта на смъртта. И тъй, в Питсбърг всеки ден беше Хелоуин.

Навред имаше костюмирани партита и вещерски клубове. По тъмно всеки небостъргач ставаше кула на ужасите, всяко имение бе обитавано от духове.

Малко преди полунощ Цитра прекосяваше Мемориалния парк на Епохата на смъртните и се ругаеше, че не бе предвидила да си вземе яке. В средата на ноември и в този час на денонощието Питсбърг бе леденостуден, а вятърът влошаваше нещата. То се знае, би могла да си метне загряващата роба, но това би обезсмислило идеята на преобличането. Нанитите се бореха да повишат телесната ѝ температура и предотвратяваха зъзненето, но не и общото усещане за студ.

Чувстваше се уязвима без своята роба. Гола във фундаментален смисъл. В началото, когато започна да я носи, ѝ беше някак неловко и странно. Постоянно се спъваше във влачещия се подгъв. Но през десетте месеца, откакто бе ръкоположена, беше свикнала — дотам, че вече се чувстваше необичайно да се показва пред хора без нея.

В парка имаше и други посетители. Повечето със смехове се преместваха от едно парти към друго, от един клуб към друг. Всички бяха костюмирани. Имаше таласъми, клоуни, балерини, разни зверове. Единствените забранени костюми бяха тези с роби. На никой обикновен гражданин не се позволяваше да уподобява Косач. Костюмираните групички я оглеждаха, когато минаваше край тях. Дали я разпознаваха? Не. Обръщаха ѝ внимание само защото не носеше костюм. Беше натрапчива тъкмо с липсата си на натрапчивост.

Не тя бе избрала това място. Беше посочено в бележката, която получи.

„Да се видим в полунощ в Мемориала на смъртността.“ Не се досети веднага от кого идваше. Подпис нямаше. Само буквата „Л“. Беше с дата 10-ти ноември. За щастие, Прибирането ѝ тази вечер бе достатъчно близо до Питсбърг, та да ѝ бъде възможно да отиде.

Питсбърг бе идеалното място за тайна среща. Беше град, слабо обслужван от Косачи, защото те не обичаха да работят там. Атмосферата им идваше твърде страховита с тези хора, търчащи в разпокъсани и окървавени костюми, с пластмасови ножове, прославящи всякакви извращения. За Косачите, приемащи смъртта извънредно сериозно, всичко това бе проява на твърде лош вкус.