Нил Шустерман - Бурята

Цитра не знаеше ще достигне ли някога такава степен на майсторство. Имаше твърде много неща, изискващи вниманието ѝ едновременно. Огледала, крачни педали и волан, който с едно побутване с пръст можеше да те изпрати отвъд ръба на скала. Още по-лошо, колата на Косач Кюри, датираща от Епохата на смъртните, не беше централно контролирана. Това означаваше, че не е в състояние да коригира грешките на шофьора. Нищо чудно, че автомобилите бяха убили толкова хора през Епохата на смъртните — лишени от централизиран компютърен контрол, те бяха смъртоносни оръжия като онези, използвани от Косачите за Прибирането. Цитра се запита дали имаше някой сред колегите ѝ, който да прибира чрез автомобил, но бързо прогони тази мисъл.

Познаваше много малко хора, умеещи да шофират. Дори хлапетата в училище, които се перчеха с лъскавите си нови коли, се бяха спрели на самоуправляващи се. Да управляваш сам автомобила си в съвременния свят, бе такава отживелица, като да разбиваш сам масло.

— Движим се на юг от десет минути — припомни колата. — Имате ли вече набелязана дестинация?

— Не — отвърна кратко Цитра и продължи да гледа през прозореца светлините на магистралата, периодично проблясващи в мрака. Предстоящото пътуване би било далеч по-лесно, ако можеше да шофира сама.

Тя дори бе посетила няколко автокъщи с надеждата, че ако има собствена кола, все ще се научи да я кара.

Никъде предимствата да си Косач не личаха така ясно, както в автокъща.

— Моля ви, Ваша чест, изберете някой от по-луксозните ни автомобили — подканваха я търговиите. — Който и да посочите, ще бъде подарък за вас.

Косачите не само стояха над закона, но и над нуждата от пари, защото всичко им бе давано безплатно. За една автомобилна компания рекламата, че Косач е избрал тяхна кола, надхвърляше цената на превозното средство.

Където и да бе отишла, насърчаваха я да избере набиващ се на очи модел, след който хората щяха да обръщат глави.

— Един Косач трябва да остави отчетлив социален отпечатък — заяви ѝ самоуверен търговец. — Като минете по улицата, всички трябва да знаят, че вътре се вози човек с висок авторитет.

Накрая тя реши да изчака, защото последното, което искаше, бе да остави отчетлив социален отпечатък.

Отне ѝ известно време да напише в дневника си задължителния отчет относно Прибирането за деня. Десет минути по-късно видя пред себе си светлините на крайпътна спирка за отдих и нареди на колата да отбие от магистралата, което тя послушно изпълни. Щом колата спря, Цитра пое дълбоко дъх и се обади на Косач Кюри да я осведоми, че няма да се прибере вкъщи тази нощ.

— Разстоянието е твърде дълго, а никога не мога да спя в кола на обществения транспорт.

— Не е нужно да ме предупреждаваш, скъпа — увери я Мария. — Няма да взема да будувам и да кърша ръце от тревога за теб.

— Старите навици трудно умират — отвърна Анастасия. А и знаеше, че в действителност Мария се тревожи. Не толкова, че може да ѝ се случи нещо, колкото заради опасението, че се преуморява.

— Трябва да правиш повече Прибирания близо до дома — каза Мария за кой ли път, но Къщата с водопада, великолепната архитектурна причудливост, където живееха, беше дълбоко в горите, на самата източна граница на Средмерика, което означаваше, че не разширяха ли зоната си за работа, щяха да подложат на прекомерно Прибиране местното население.

— Всъщност искаш да кажеш, че трябва по-често да пътувам с теб, а не сама.

— Права си — засмя се Мария.

— Обещавам другата седмица двете да заминем за Прибиране — каза Анастасия с искрено намерение. Вече изпитваше истинско удоволствие от общуването с Косач Кюри — и при Прибиране, и в прекарване на свободното време. Като младши Косач Анастасия би могла да работи под наставничеството на всеки от старшите, който би я приел — и мнозина ѝ го бяха предложили — но тя изпитваше родство с Косач Кюри и то правеше акта на Прибирането малко по-поносим.

— Гледай да си намериш топло място за нощуване, скъпа — поръча ѝ Мария. — Постарай се да не пресилваш нанитите си за здраве.

Цитра затвори и изчака цяла минута, преди да излезе от колата — сякаш Мария би усетила, че е замислила нещо, дори след като бяха приключили разговора.

— Ще се върнете ли, за да продължите пътуването си на юг? — попита колата.

— Да — отговори тя. — Чакай ме.

— Тогава ще имате ли дестинация?

— Ще имам.

В този късен вечерен час отбивката за почивка бе почти безлюдна. Рехав персонал обслужваше денонощните заведения за хранене и станциите за зареждане на автомобили. Тоалетната изглеждаше добре осветена и чиста. Тя пое бързо към нея. Беше студена нощ, но робата ѝ съдържаше загряващи клетки и ѝ държеше топло, без да ѝ е необходима дебела връхна дреха.