Дэвид Линдсей - Пътешествие към Арктур

— Барабанът спря! — изведнъж възкликна той.

— Не можеш да очакваш музиката да свири непрекъснато — сухо подметна Маскул. — Би било твърде голямо разточителство.

— Останахме без ориентир и все едно пак сме в началото.

— Е, Торманс е огромна планета. Но аз си имам правило, Корпанг — дойдох от юг и винаги се движа на север.

— Така ще стигнем до Личсторм.

Маскул разглеждаше фантастичните скални струпвания пред тях.

— Видях тези камъни от Матерпле — рече той. — Планините сега ми се струват също толкова отдалечени, колкото изглеждаха и оттам, а не остава много време до края на деня. Далеч ли е Личсторм?

Корпанг се взря в планинската верига.

— Не знам, но смятам, че само чудо може да ни заведе дотам, преди да мръкне.

— Имам чувството, че ще стигнем до вечерта — прошепна Маскул. — Тази вечер ще бъде най-важната в живота ми.

И останал без сили, той се отпусна на земята.

Докато Маскул почиваше, Корпанг неуморно крачеше напред-назад и махаше с ръце. Беше си загубил жезъла. Лицето му бе пламнало от едва сдържано нетърпение, което подчертаваше естествената грубост на външността му. Най-сетне той спря пред Маскул и го погледна.

— Какво смяташ да правим?

Маскул вдигна очи към него и лениво посочи към планините в далнината.

— Ще чакаме, защото не можем да стигнем сами.

— Какво ще чакаме?

— Не знам… Какво е това? — внезапно възкликна той. — Върховете си смениха цвета от червен на зелен.

— А, вятърът лич е задухал нататък.

— Вятърът лич?

— Атмосферата на Личсторм. Тя винаги се придържа около планините, но когато духне северният вятър, стига до Треал — обясни Корпанг.

— Като мъгла ли е?

— Особена мъгла, защото разправят, че подклажда сексуалната страст.

— Значи ще правим любов — засмя се Маскул.

— Може да не се окаже толкова забавно — малко намусено подхвърли Корпанг.

— Кажи, как тези прегънати под прав ъгъл върхове запазват равновесие?

Корпанг погледна към надвисналите над равнината върхове, които чезнеха в мрака.

— Страстта ги крепи.

Маскул отново се разсмя, но изпитваше странно смущение.

— Любовта на скалата към другата скала, така ли? — възкликна той развеселен.

— Няма нищо смешно, защото е точно така.

— Скоро ще ги поразгледаме отблизо. Зад тези планини е Баре, нали?

— Да — кимна Корпанг.

— А по-нататък е Океанът. Как се нарича той?

— Името му научават само онези, които умират край бреговете му.

— Толкова безценна ли е тайната му, Корпанг?

Бланчспел приближаваше западния хоризонт. До края на деня оставаха още повече от два часа. Около тях се смрачи. Падаше лека мъглица, която не беше нито влажна, нито студена. Веригата на Личсторм се виждаше като неясно петно на небето. Щипещият въздух беше натежал от електричество. Маскул почувства емоционална възбуда и изглеждаше, че при най-слабата външна причина ще загуби самоконтрол. Корпанг оставаше мълчалив с плътно стиснати устни.

Маскул продължаваше да се взира в една висока камениста грамада наблизо.

— Мястото е добро за наблюдателница. Все нещо ще забележим от върха.

Без да изчака мнението на спътника си, Маскул се закатери нагоре и след пет минути бе на върха. Корпанг го последва.

Оттук пред тях се разкри цялата местност, наклонена към морето, което беше просто далечна лъскава ивица вода. Но очите на Маскул се откъснаха от гледката и се задържаха на нещо дребно на три километра разстояние, подобно на кораб, който, увиснал само на няколко метра височина във въздуха, се носеше бързо към тях.

— Какво мислиш за това? — възкликна той стъписан.

Корпанг поклати глава, без да отговори.

След две минути летящото съоръжение беше намалило наполовина разстоянието до тях. Все повече заприличваше на кораб. Летежът му обаче не изглеждаше плавен, беше дори доста капризен и неравен. Носът му ту подскачаше нагоре-надолу, ту се местеше наляво-надясно. Маскул най-сетне забеляза на кърмата мъж и нещо подобно на мъртво животно, проснато в средата й. Щом леталото се приближи още, най-сетне се видя и плътната синя мъглица под и зад корпуса му. Въздухът пред носа, обърнат към тях, беше чист.

— Май пристига онова, което чакахме, Корпанг — подвикна Маскул. — Само че как ли въобще пътува?

Той поглади замислено брада и, страхувайки се, че ще ги подмине, застана върху най-високата скала, изрева силно и заръкомаха. Леталото, което вече беше само на неколкостотин метра, леко промени курса си и се насочи право към тях. Нямаше никакво съмнение, че летецът беше забелязал присъствието им.