Дэвид Линдсей - Пътешествие към Арктур

— Явно тук законите на природата са други — отбеляза той.

— Тук не може да вирее нищо, което не се състои от трите свята.

— Все пак водата трябва да отива нанякъде.

— Не знам как да ти обясня. Тук в едно се събират три воли.

— Има ли чиста материя от Тхир, без други примеси?

— Тхир не може да съществува без Амфуз, а последният — без Фейснай.

Известно време Маскул обмисляше думите му и накрая рече:

— Така трябва да е. Без живот няма любов, а без любов не може да има религиозно чувство.

Върховете на хълмовете, образуващи долината, станаха още по-стръмни и поради полумрака вече не се виждаха. Скалистите им склонове се издигаха все по-отвесно, а долината се стесняваше с всяка измината крачка. Никакъв жив организъм не се мяркаше. Всичко бе неестествено, като в гробница.

— Като че ли сме мъртви и вървим из отвъдното — рече Маскул.

— Аз все още не съм научил защо си дошъл — подхвърли Корпанг.

— Защо да превръщам в мистерия идването си? Дойдох, за да намеря Суртур.

— Чувал съм това име. Само че къде и кога…

— Забравил си? — възкликна Маскул.

Корпанг вървеше със забит в земята поглед и беше явно угрижен.

— Кой в този Суртур? — попита той.

Маскул само поклати глава, без да отговори. Долината скоро се стесни дотолкова, че хванати един за друг, със свободната си ръка те можеха да докоснат скалистите стени от двете страни. Май клисурата щеше да излезе задънена. Но точно когато пътят изглеждаше най-необещаващ и бяха притиснати от скалите, след един досега останал скрит завой те се измъкнаха през обикновена пролука сред скалите и ненадейно се озоваха на открито.

Перпендикулярно на пътя, по който бяха дошли, минаваше някакъв огромен естествен коридор. Краищата му се губеха в далечината след неколкостотин метра. Точно в центъра му зееше бездна с отвесни стени, ширината й се менеше от девет до трийсет метра. От двете й страни бяха надвиснали скалисти площадки, широки около пет-шест метра, размити в мрака. Маскул и Корпанг се качиха на едната. Отсрещната беше малко по-висока. Зад тях се показа втора линия от високи непристъпни скали, с невидими за окото далечни върхове.

Реката, която ги следваше и по пътя през пролуката, течеше право напред, но вместо да пропадне в бездната като водопад, тя преминаваше над нея като някакъв течен мост и изчезваше в една пукнатина в скалите от противоположната страна.

Но за Маскул по-интересна дори от последното чудо беше липсата на сенки, още по-осезаема, отколкото в равнината. Мястото изглеждаше като обиталище на призраци.

Без да спира, Корпанг го поведе наляво. Щом изминаха близо километър и половина, пропастта се разшири до шейсетина метра. На отсрещния корниз се мержелееха три широки скали, които приличаха на изправени великани, застанали неподвижно на ръба на бездната. Корпанг и Маскул се приближиха и Маскул установи, че фигурите бяха грубо издялани статуи, всяка висока около десетина метра. Видя, че изобразяваха голи мъже с едва-едва оформени крайници и туловища. Май само лицата бяха удостоени с повече внимание, но дори и те бяха твърде схематични. Явно статуите бяха дело на примитивни скулптори. Фигурите стояха прави със събрани колене и спуснати отстрани ръце. И трите си приличаха досущ една на друга.

Корпанг се спря точно срещу тях.

— Трите Същества ли са това? — попита Маскул, който въпреки неизменната си самонадеяност, бе изпълнен сега със страхопочитание.

— Не задавай въпроси, а коленичи! — заповяда Корпанг и сам падна на колене, макар Маскул да остана прав.

Корпанг покри очите си с ръка и мълчаливо се помоли. Светлината чувствително отслабна и Маскул, който не откъсваше поглед от статуите, също застана на колене.

Притъмняваше все повече, докато накрая около тях се спусна непрогледен мрак. Не се виждаше нищо, нито се чуваше звук; Маскул бе насаме със собствения си дух.

Един от трите колоса започна бавно да изпъква и от каменна статуя се превърна в жив човек. От тъмнината изплуваха гигантската глава и гърдите, осветени от мистично розово сияние, като планински връх, окъпан от изгряващото слънце. Със засилването на блясъка Маскул откри, че плътта му беше прозрачна и светеше отвътре. Краката на видението бяха обвити в мъгла.

Скоро Маскул видя ясно и чертите на лицето. То принадлежеше на двайсетгодишен младеж, с момичешка красота и с мъжествена сила, със закачлива загадъчна усмивка. През Маскул премина чиста и тайнствена тръпка като болка, примесена с екстаз — сякаш се събужда от дълъг зимен сън и вижда просветващите тъмни и нежни цветове на зората. Видението се усмихна, без да каже дума, и погледна през Маскул, разтреперан от възторг и от прилива на чувствата. Поетическото преживяване беше неизразимо, нервите му не издържаха и той избухна в плач. Когато отново вдигна очи, образът почти беше изчезнал и след няколко мига се скри в непрогледен мрак.