Дэвид Линдсей - Пътешествие към Арктур

— На какво основание приемаш, че тъй нареченият втори свят не е просто съставка на първия, а е различен?

— Защото са взаимно противоречиви — подчерта Корпанг. — Природният човек живее за себе си, а влюбеният — заради другия.

— Може би си прав — съгласи се Маскул. — Доста мистично ми звучи, но продължавай нататък. Какво е Тхир?

— Дължината и широчината дават плоската повърхност. Животът и любовта без чувството създават плитки и повърхностни натури. Чувството е човешкият стремеж да се доближиш до създателя си.

— Посредством молитва и преклонение, така ли? — обади се Маскул.

— Не. Подобно чувство за сближение с Тхир не ще откриеш нито в първия, нито във втория свят и затова то е друг свят. Също както дълбочината е разликата между предмет и субект, така и чувството е приликата между Тхир и хората.

— Но кой е самият Тхир?

— Тхир е след-света.

— Пак не разбирам — рече Маскул. — Значи ли това, че вярваш в три различни бога, или говориш за три способа, по които се достига до един бог?

— Боговете са три и са в постоянна борба помежду си. И същевременно по някакъв начин са едно цяло.

— Как стигна до подобно заключение? — попита Маскул, след като поразмисли върху думите му.

— Тук, в Треал, не са възможни други — беше категоричен Корпанг.

— Защо в Треал, какво особено има точно в тази страна?

— Скоро ще ти покажа.

Те изминаха километър и половина в мълчание, докато Маскул смилаше чутото току-що. Щом стигнаха до първите дървета, израснали по бреговете на рекичка с прозрачни води, Корпанг спря.

— Отдавна вече няма нужда от превръзката около челото ти — подхвърли той.

Маскул я свали и като докосна своя лоб, се увери, че той е гладък, както преди пристигането му на Торманс.

— Какво е станало? — удиви се той. — И откъде разбра, че органите са изчезнали?

— Защото бяха от света на Фейснай. Изчезнали са така, както тялото на фейна.

— Без тях се чувствам повече като човек — отбеляза Маскул, който продължаваше да си разтрива челото. — Защо обаче не се е променило нещо друго от тялото ми?

— Защото цялата му жизнена воля съдържа елемент от Тхир — обясни Корпанг.

— А защо спряхме?

Корпанг отчупи крайчеца на един от въздушните корени и му го подаде, за да го изяде.

— Това храна ли е? — зачуди се Маскул.

— Храна за тялото и за душата — успокои го домакинът му.

Маскул хапна. Коренът беше твърд и бял, от него се процеждаше белезникава мъзга. Нямаше вкус, но след като го погълна, възприятието на Маскул се промени. Светлината и контурите на пейзажа оставаха същите, но с няколко степени по-строги и впечатляващи. Когато погледна Корпанг, го порази готическата му благоговейност, макар в очите му да се четеше същата обърканост.

— Цялото си време ли прекарваш тук? — обърна се Маскул към него.

— Понякога излизам отгоре, но не много често.

— Какво те свързва с този мрачен свят?

— Търся Тхир.

— И не си се отказал от толкова време?

— Хайде да вървим — прекъсна го Корпанг.

Разговорът, който подеха, когато отново закрачиха през сумрачната, издигаща се постепенно равнина, беше още по-откровен отпреди.

— Макар че съм родом от други краища — разказваше Корпанг, — живея тук от двайсет и пет години и през цялото това време постепенно приближавах към Тхир, или поне така се надявам. Има обаче една особеност — първите етапи дават по-богата реколта и обещават повече, отколкото следващите. Колкото повече човек дири Тхир, толкова повече Тхир му се изплъзва. В началото го чувстваш и познаваш, понякога като форма. Друг път като глас или като съкрушителни емоции. После в душата настава суша, безпросветност и безпокойство и почваш да мислиш, че Тхир е безкрайно далеч.

— Как си го обясняваш?

— Може би колкото по-завоалирано изглежда всичко, толкова повече се приближавам до него, Маскул.

— И това те тревожи? — учуди се Маскул.

— Дните ми са непрестанно мъчение.

— И въпреки това, ти упорстваш, нали? Не искаш да останеш в тоя дневен мрак?

— Моите въпроси ще получат отговор.

Настъпи мълчание.

— Какво друго ми предлагаш да видя? — наруши го Маскул.

— По-нататък страната става по-дива. Водя те към Трите Фигури, издялани и издигнати от по-древна човешка раса. Там ще се помолим.

— А после?

— Ако си искрен, ще видиш онова, което не би могъл да забравиш.

Двамата мъже вървяха полека нагоре по долинката между две успоредни полегати възвишения. Леглото й все повече потъваше, докато от двете страни склоновете се издигаха по-стръмни. Движеха се по криволичещия път, без да виждат околността. Стигнаха до малко изворче, бликащо от земята. От него се процеждаше поточе, различно от останалите, защото се изтичаше нагоре . Не след дълго в него се вливаха други миниатюрни поточета, така че накрая то нарастваше до средно голям ручей. Маскул се намръщи.