Дэвид Линдсей - Пътешествие към Арктур

Маскул незабавно скри мислите си. Изпразни съзнанието си, само и само да не узнае Джойуинд за връзките му с това същество.

— Защо криете от мен душата си? — попита го тя и го погледна странно. Цветът на божата й се промени в същото време.

— Сякаш злото е останало далеч от този блестящ, чист и лъчезарен свят, дори едва се разбира смисълът му — отвърна той, но излъга.

Джойуинд се взря в него с поглед, който идваше от дълбините на душата й.

— Светът ни е добър и чист, ала мнозина в него са покварени. Мъжът ми, Панаве, е пътувал много и ми е разказвал неща, които по-добре да не бях научавала никога. Срещнал например някакъв тип, който бил убеден, че цялата вселена, от горе до долу, е пещера на заклинател на духове.

— Много искам да се запозная с мъжа ви — рече Маскул.

— Като се приберем у дома, ще го видите.

Маскул се накани да я попита дали имат деца, но се въздържа, да не би да я засегне с нещо. Тя вече бе прочела въпроса в ума му.

— Нужно ли е? Та нали целият свят е пълен с прекрасни деца? Защо егоистично да искам мои? — рече тя.

Край тях се плъзна необикновено същество и нададе жалостив петкратен вик. Летеше, макар да не беше птица. Придвижваше подобното си на балон тяло с помощта на петдланообразни ципи, размахани като весла. После се скри сред дърветата.

— Харесва ми тази чудновата птица, въпреки нелепия й вид — рече Джойуинд. — Щях ли да я харесвам, ако имах деца? Кое си струва повече? Да се привържеш към две-три същества или да обичаш всичките?

— Не може всички жени да са като теб, Джойуинд, но е добре, че има и такива — отбеляза Маскул и продължи: — Преди да тръгнем сред изгорената от слънцето пустиня, няма ли да е добре да си направим тюрбани от дългите листа?

— Ще сметнете, че съм глупачка — усмихна се милозливо Джойуинд, — но всяко откъснато листо ще нарани сърцето ми. Можем просто да вдигнем полите на дрехите върху главите си.

— Да, става. А тези дрехи преди не са ли били част от живи същества? — попита Маскул.

— О, не! Това са мрежи, изплетени от едно животно, но никога не са били живи.

— Съвсем опростявате представата за живота — отбеляза Маскул замислен, — макар в това да има някаква особена красота.

Те преминаха отвъд билото на възвишенията и без повече церемонии продължиха пътя си през пустинята.

Движеха се един до друг. Джойуинд се насочи право към Пулингдред. Маскул прецени по местоположението на слънцето, че вървят на север. Пясъкът беше мек, ситен и изморяваше страшно босите му крака. Червеният му блясък го заслепяваше. Изнемогваше от горещината, мъчеше го нетърпима жажда. Тъпата болка се възобнови.

— Странно е, че никъде не виждам приятелите си — отбеляза Маскул.

— Да, странно, особено ако не е просто поради случайното стечение на обстоятелствата — додаде Джойуинд с необичайна интонация.

— И аз това се чудя! Ако ги е връхлетяла — беда, телата им още щяха да са тук. Вече подозирам, че има нещо съмнително. Сигурно са заминали и са ме изоставили… В крайна сметка обаче аз съм тук и трябва да се погрижа за себе си. Няма какво да се тревожа повече за тях.

— Нищо лошо не искам да кажа, но инстинктът ми подсказва, че е по-добре да стоите далеч от тези двамата — рече Джойуинд. — Те не са дошли заради вас, а за себе си.

Вървяха дълго. Маскул имаше чувството, че всеки миг ще припадне. Тя обгърна нежно тялото му със своя магн и начаса във вените му се вля увереност и чувство на сигурност.

— Благодаря ви, Джойуинд — рече той. — Не губите ли сили, като ми помагате?

— Така е — отвърна тя и му изпрати бърз поглед, който го развълнува. — Мъничко, но пък ми носи силно щастие. По пътя те срещнаха фантастично дребно същество с размерите на новородено агънце, което танцуваше върху три крака. Всеки поотделно пристъпяше напред и ситното уродче се придвижваше с поредица от пълни завъртания. Пъстрееше в ярки цветове, сякаш някой го е топнал в блестящо синя и жълта боя. Докато минаваха, то ги гледаше с малките си живи очички. Джойуинд му махна и се усмихна.

— Мой личен приятел е — обясни тя. — При всяко минаване оттук го виждам. Вечно танцува, вечно бърза, макар по нищо да не личи, че отива нанякъде.

— Тук животът ми се струва някак самодостатъчен, независим сам по себе си; закъде да бърза човек? Само не разбирам как прекарвате дните си, без да ви стане скучно.

— Странна дума — замисли се Джойуинд. — Означава да искаш силно да се забавляваш, нали?

— Нещо такова — кимна Маскул.

— Сигурно е заболяване, предизвикано от обилната храна — каза Джойуинд.