Дэвид Линдсей - Пътешествие към Арктур

Маскул откъсна един плод и го повъртя в ръце. Тогава откри за какво се използва един от новите му сетивни органи. Месестите изпъкналости под ушите незнайно как му разкриваха скритите свойства на плода. Можеше не само да го види, да го докосне и да го помирише, но да почувства и вътрешната му природа. Беше твърд, жилав и меланхоличен плод.

Джойуинд му даде отговор и на въпросите, които не зададе:

— Тези органи се наричат поигн. Позволяват ни да разберем всяко живо същество и да го почувстваме.

— За какво ви служат? — попита Маскул.

— Дават ни предимството да не сме нито жестоки, нито егоисти, скъпи Маскул.

Мъжът хвърли плода и отново се изчерви. Без да се смути, Джойуинд отново погледна потъмнялото му брадясало лице и бавно се усмихна.

— Засегнах ли ви? Много свойски ли говорих? Знаете ли защо смятате така? Защото още сте омърсен. Полека-лека ще свикнете да чувате всичко, без да се срамувате.

Преди Маскул да разбере какво ще направи Джойуинд, пипалото й се уви около врата му, сякаш го обгърна с ръка. Той не устоя на хладното докосване. Допирът на нежната, леко овлажнена кожа беше като целувка. Осъзна, че го целува една бледа, красива девойка. Странно, но не изпита нито желание, нито сексуално удоволствие. Милувката просто изразяваше щедро, топло и дълбоко лично отношение, любов, без каквато и да е сексуалност — така я прие и той.

Джойуинд отдръпна пипалото, обхвана раменете му с ръце и с прекрасните си очи се взря в дъното на душата му.

— Да, желая да бъда чист — промълви той. — Иначе ще си остана завинаги един измъчен и слаб дявол.

Джойуинд се отдели от него.

— Наричаме го магн — посочи тя органа. — Благодарение на него обичаме още по-силно това, което вече сме обикнали, и обикваме това, което досега не сме обичали.

— Божествено сетиво!

— Точно него пазим най-ревниво.

Сянката на дърветата образуваше преграда и ги предпазваше от непоносимите лъчи на Бланчспел, която се изкачваше вече към зенита си. Докато се спускаха по склона на хълмовете, Маскул притеснено се оглеждаше за следи от Краг и Найтспор, но напразно. Разгледа внимателно околността и присви рамене. В душата му бяха започнали да се прокрадват съмнения.

Пред тях лежеше малък естествен амфитеатър, заобиколен напълно от обраслите с дървета възвишения. Почвата беше от червен пясък. В центъра се издигаше огромно величествено дърво с черен дънер и клони, и с прозрачни кристални листа. В подножието му имаше кръгъл кладенец, пълен с тъмнозелена вода.

Щом стигнаха дъното на амфитеатъра, Джойуинд поведе Маскул право към кладенеца. Мъжът го разгледа с любопитство.

— Тук ли е свещения олтар, за който ми говорихте?

— Да. Наричаме го Кладенеца на Майстора. Всеки, мъж или жена, който желае да го призове, трябва да гребне от водата, наричана навл, и да отпие.

— Молете се за мен — рече Маскул, — думите ви са искрени, те ще бъдат чути.

— За какво да се моля? — попита го Джойуинд.

— За чистота ми — отвърна Маскул с развълнуван глас.

Джойуинд гребна с шепи и отпи глътка вода. После протегна шепа към Маскул.

— Вие също трябва да пиете — рече тя.

Мъжът се подчини. Джойуинд застана изправена, затвори очи и с глас като нежен ромон на извор се помоли.

— Майсторе, отче, надявам се, че ме чуваш. При нас пристигна чужденец, смазан от товара на тежката си кръв — започна жената. — Научи го да обича, да живее в името на хората. Не му спестявай страданията. Майсторе, а го накарай сам да ги потърси. Вдъхни му благородна душа!

Маскул я слушаше просълзен.

Щом тя свърши, мъглива пелена закри очите му и, полузаровен в пурпурночервения пясък, изникна широк кръг с ослепително бели колони. Най-напред образът им трептеше ту ясен, ту смътен, като далечна цел, която се фокусира. После изчезнаха.

— Не беше ли това знак от Майстора? — попита тихо Маскул, обзет от страхопочитание.

— Кой знае? Беше мираж — отвърна Джойуинд.

— Какво беше? — не разбра чужденецът.

— Храмът, скъпи Маскул, още не съществува, но някога ще се появи, защото така трябва. Мъдрите хора след нас ще досъградят съзнателно онова, което ние сега в простота си опитваме да вършим.

— Хубаво е да се моли човек — рече Маскул. — Доброто и Злото в света не възникват от нищото. Бог и Сатаната съществуват. Трябва да се молим на единия и да се борим срещу другия.

— Да, трябва да се борим срещу Краг — рече Джойуинд.

— С кого? — попита изумен Маскул.

— С Краг — с този, който причинява злото и страданието. Същият, когото вие наричате Сатана.