Роберт Хайнлайн: Децата на Метусела

— Мери Спърлинг, ще бъде глупаво, ако не се омъжиш за него!

Мери Спърлинг извади пасивите си и написа чек, преди да отговори.

— Разликата във възрастта е твърде голяма. Не бих могла да приема.

Тя подаде кредитния ваучер.

— Не бива да си играя с теб… Струва ми се, че понякога си доста докачлива!

— Глупости! Ти просто се опитваш да смениш темата. Вече наближаваш трийсетте… Само че не забравяй, няма вечно да си хубава.

Мери се усмихна.

— Нима си мислиш, че не знам?

— Борк Ванинг не е на повече от четиридесет и е изключителен гражданин. Трябва да се възползваш от шанса си.

— Възползвай се ти! А сега трябва да вървя, Вен!

— Довиждане! — отвърна Вен, после погледна намръщено към вратата, която се затвори след Мери Спърлинг. Изгаряше от любопитство да узнае защо Мери не искаше да се омъжи за такава изгодна партия като почитаемия Борк Ванинг. Почти толкова любопитна бе и да разбере защо и къде отиваше Мери, но обичаят всичко да се пази в тайна я възпря.

Всъщност, самата Мери Спърлинг не възнамеряваше да уведомява никого къде и защо отива. След като излезе от апартамента на приятелката си, тя се спусна по един тунел до приземния етаж, взе колата си от робопарка, подкара я нагоре по рампата и настрои контролните уреди в посока към северния бряг. Колата изчака за момент поради спиране на движението, след което безпроблемно се включи в скоростния поток и пое бързо на север. Мери се облегна назад да подремне.

Когато времето за автоматично насочване почти приключи, колата подаде звуков сигнал — трябваше да се въведат нови инструкции. Мери се събуди, хвърли бърз поглед навън. Вдясно от нея езерото Мичиган представляваше матова ивица, по-тъмна и от спусналия се здрач. Тя поиска от кулата за контрол на трафика разрешение да навлезе в лентата за вътрешно движение. От кулата за контрол я локализираха и я насочиха, след което й позволиха да възстанови ръчното управление. Мери зарови нервно в жабката.

Номерът на разрешителното, който контролът по движението автоматично сканира, докато излизаше от пътя, не бе номерът, с който колата й бе регистрирана.

Така, без да е направлявана, тя измина няколко мили 1 1 миля — англ. мярка за дължина равна на 1609 м — б.р. по един страничен път, после сви по някакъв тесен, мръсен участък, който се спускаше надолу към брега. Спря, угаси светлините, зачака и се заслуша в заобикалящите я шумове. На юг от нея, целият блеснал в светлини, се бе ширнал Чикаго. На няколкостотин ярда 2 2 ярд — англ. мярка за дължина равна на 0,91 м — б.р. във вътрешността се долавяше глухото бучене на контролираното движение, но дори и тук не прозираше нищо друго, освен плахите звуци на пробудилите се за живот нощни твари. Тя бръкна в жабката, включи някакъв контакт. Контролното табло светна, разкривайки и други скали зад себе си. Набързо ги обходи с поглед, докато извърши настройките. Доволна от факта, че не я следяха радари и нищо близо до нея не се движеше, тя изгаси контролните уреди, затвори прозореца и отново включи мотора.

Автомобилът беше стандартен — високоскоростен Камден, последна дума на технологиите. Надигна се тихо, за няколко мига излезе над езерото, после се плъзна по него, спусна се във водата и потъна. Мери изчака, докато се отдалечи на четвърт миля от брега и след като слезе на 50 фута 3 3 фут — англ. мярка за дължина равна на 30,5 см — б.р. под водата, се обади на станцията за насочване.

— Чакаме отговор! — чу се глас. — Животът е кратък… но годините са дълги.

— Не и докато не настъпят лошите дни — отвърна Мери.

— Понякога се чудя, дали наистина е така! — отвърна гласът с охота — Добре, Мери. Проверих те! Всичко е наред!

— Томи? Ти ли си?

— Не. Аз съм Сесил Хедрик. Контролните ти уреди изключени ли са?

— Да. Поемай управлението.

Седемнадесет минути по-късно колата се движеше по повърхността на подземното езеро, заемащо по-голямата част на изкуствена пещера. Когато най-сетне я изведоха на брега, Мери излезе, поздрави охраната, след което продължи през тунел до голяма подземна зала, където се бяха настанили около 50–60 мъже и жени. Побъбри с тях, докато от един часовник не удари полунощ, после се качи на трибуната и се обърна с лице към присъстващите.

— Аз съм на 183 години! — заяви им тя. — Има ли измежду вас някой, който да е по-стар от мен?