Роберт Хайнлайн - Децата на Метусела

Беше време Мери Спърлинг да се намеси с твърд глас.

— Братко — обърна се тя към непознатия, — тъй като отправяш своето послание към Фамилиите, би ли назовал името си? Съжалявам, че се намесвам, но не те познавам.

— Съжалявам и аз, сестро. Казвам се Лазар Лонг, говоря от свое име.

Мери поклати глава.

— Все още не мога да се досетя.

— За сетен път съжалявам, но това е „маскарадно“ име, което възприех по време на първия Пророк… беше ми забавно. Иначе фамилното ми име е Смит… Уудроу Уилсън Смит.

— Уудроу Уилсън См… На колко години сте?

— Моля? Защо ме питате, сестро, не съм ги пресмятал наскоро. Сто…, не, двеста и тринайсет години. Да, точно така, няма грешка — вече съм на двеста и тринайсет.

Внезапно се възцари пълна тишина, в която Мери тихо изрече: — А вие не ме ли чухте, когато попитах дали тук има някой по-възрастен от мен?

— Да, но дяволите да го вземат, сестро, ти се справяше чудесно. Не съм присъствал на събрание на Фамилиите повече от век. И виждам, настъпили са някои промени.

— Тогава ще ви помоля вие да продължите оттук нататък.

И тя понечи да слезе от подиума.

— О, не, не исках това! — възпротиви се мъжът.

Ала Мери не му обърна внимание, намери си място сред публиката.

Той се огледа, сви рамене, после прие. Протегна крак към ъгъла на трибуната, след което на свой ред запита.

— Добре, така да бъде! Тогава да действаме по-бързо. Кой ще е следващият?

Ралф Шулц от семейство Шулц имаше вид по-скоро на банкер, отколкото на психометрик. Не бе нито стеснителен, нито разсеян, говореше с равен и монотонен тон, налагащ авторитет.

— Аз бях един от групата, която предложи да се сложи край на „Маскарада“. Не бях прав. Вярвах, че повечето от нашите съграждани, възпитавани с модерни образователни методи, ще могат да оценят онова, което им се предлагаше, без допълнително емоционално безпокойство. Предугаждах обаче, че ще се намерят и някои неформални, на които нямаше да сме симпатични, които дори щяха да ни намразят. Предвидих, че повечето ще ни завидят. Така е — всеки, който се наслаждава на живота, би искал да живее дълго. Лошото бе, че не успях да предвидя каквито и да е по-сериозни проблеми. Съвременният начин на мислене премахна търканията между различните раси; сега всички онези, които все още живеят с расови предразсъдъци, се срамуват да го оповестят публично. Вярвах, че обществото ни е достатъчно толерантно, за да заживеем честно и в мир с обикновените хора. Но уви, не бях прав. Чернокожите мразеха и завиждаха на белите, тъй като те се възползваха от привилегии, забранени на негрите заради цвета на кожата им. Което бе напълно естествена и нормална реакция. Когато дискриминацията беше премахната, проблемът се реши от само себе си — тогава настъпи културната асимилация. Всъщност подобна тенденция се наблюдава у хора с кратка продължителност на живот, които завиждат на други с по-дълга такава. Мислехме си, че подобна реакция няма да има широк отклик сред социалните слоеве, особено след като стане ясно, че дължим „специфичността“ си на нашите гени. Не на наши грешки или добродетели, а просто на късмет с родословието ни. Но си остана само едно добро намерение. Сега, преценявайки миналото, е лесно да се види, че правилното прилагане на математическия анализ по отношение на данните, би дало различен отговор, би насочило вниманието към погрешната аналогия. Аз не защитавам погрешната преценка, тук няма място за никаква защита. Бяхме заблудени от собствените си надежди. Какво всъщност се бе случило: показахме на всички наши събратя как за кратко изживяват най-голямата благодат, която е възможно човек да си представи… А след това им разкрихме жестоката истина — казахме им, че този дар никога не ще бъде техен. Това ги изправи пред неразрешима дилема. Отхвърлили невероятните факти, те отказаха да ни повярват. Завистта им сега се превръща в омраза, придружена от силно емоционално обвинение: че сме ги лишавали от правата им… при това нарочно, със злоба. Тази надигаща се омраза се превърна в потоп, а този потоп застрашава добруването и дори живота на всички наши събратя, които са се разкрили… Не знам дали си го представяте, но това е потенциална опасност и за всички останали. Много голяма и настояща, реална и зрима. Той седна внезапно.

Останалите възприеха казаното дотук спокойно, без да прибързвате изводите, навик, придобит през годините. След малко се изправи една жена — делегат.

— Казвам се Ив Барстоу, ще говоря от името на семейство Купър. Ралф Шулц, аз съм на сто и деветнайсет години и ми се струва, че съм по-стара от теб. Не притежавам твоите познания по математика и психология на човешкото поведение, но познавам много хора. Човешките същества притежават вродена добрина, благородство и вежливост. Имат слабости, разбира се, но повечето от тях могат да бъдат добри и почтени, ако им се даде известен шанс. Затова сега не мога да повярвам, че те биха ме мразили и унищожили просто защото съм живяла или ще живея по-дълго от тях. Тогава? С какво ще продължиш? Признавам си една грешка — може би две?