Энди Вейр - Марсианецът

(12:07) УОТНИ: И тя така каза, честно!

(12:25) ЛРД: Марк! Престани!

Първо, разхерметизирах караваната. Наречете ме луд, но не исках излитащият въздух да запрати дрелката в лицето ми.

Зачудих се откъде да започна. Реших че ще ми е най-лесно да започна отстрани. Оказа се, че греша.

Де да бях започнал от покрива. Страничната стена ме затрудни, защото трябваше да държа дрелката успоредно на земята. Това не ви е домашната бормашина на татко. Моята е дълга един метър и няма как да я хванеш удобно и безопасно, освен за дръжките в горния край.

Най-трудно се оказа дрелката да захапе. Притиснах свредлото към корпуса и я включих, но вместо да пробие дупка, свредлото се разтанцува насам-натам. Затова прибегнах до безценните си чук и отвертка. С няколко прецизни удара оформих малка вдлъбнатина във въглеродната сплав.

Това закотви свредлото и то спря да танцува. Точно според предвижданията на НАСА пробиването на една дупка отнемаше около две минути.

Подходих по същия начин към втората дупка и този път нещата минаха далеч по-гладко. След третата, се включи индикаторната светлинка за прегряване.

Дрелката не беше предвидена за продължителна работа. За щастие, имаше си система против прегряване и тя ме предупреди навреме. Подпрях дрелката на работната маса да си почине и не след дълго тя се охлади. За Марс можем да кажем едно нещо със сигурност — тук е много студено. Рядката атмосфера не е добър проводник на топлина, но рано или късно тук всичко изстива.

Вече бях махнал капака на дрелката (трябваше да вкарам отнякъде захранващия кабел). Един ползотворен страничен ефект от това ми действие беше по-бързото охлаждане. Има и друг страничен ефект, уви, този път неприятен — през няколко часа трябва основно да почиствам механизма от напластяващия се прах.

До пет следобед, когато слънцето започна да залязва, бях пробил седемдесет и пет дупки. Добро начало, но работата тепърва предстои. Рано или късно (най-вероятно утре) ще трябва да се заема с дупки, до които не мога да стигна от земята. Тоест, ще ми трябва нещо, на което да стъпя.

Не мога да използвам „работната си маса“. Там държа „Патфайндър“, а сондата е твърде ценна, за да я местя излишно и да я излагам на дори минимален риск. Но ми остават още три подпори от МИА. Все ще измисля рампа или нещо друго.

Но всичко това е за утре. Тази вечер ще си угодя с цял порцион.

Ами да. Положението е следното — или ще ме спасят в ден 549, или ще умра. Това означава, че имам резервна храна за трийсет и пет дни. Мога да си угаждам от време на време.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 194

Пробивам една дупка средно за три минути и половина. Това включва почивките, докато дрелката се охлажда.

Стигнах до това средно аритметично, след като цял ден пробивах. След осем часа отегчителен физически труд можех да се похваля със сто трийсет и седем дупки.

Не срещнах сериозни затруднения с дупките, които бяха на неудобно място. Не се наложи да правя рампа от подпорите на МИА или нещо такова. Просто ми трябваше нещо, на което да стъпя. Използвах контейнер за геоложки проби (познат също като „кутия“).

Преди да установя контакт с НАСА, бих работил и повече от осем часа. Мога да остана извън Подслона и десет, преди скафандърът да превключи на „резервен“ въздух. Но в НАСА има куп нервозни лелки, които държат да спазвам протокола до секундата.

След днешния ден вече съм отхвърлил една четвърт от работата по среза. Добре де, една четвърт от пробиването. Като пробия всичките дупки, ще трябва да ги свържа помежду им, което значи да издялкам седемстотин петдесет и девет малки парченца корпусен материал. А не знам как ще погледне на това въглеродната сплав. Но хората в НАСА ще проведат нужните експерименти и ще ми кажат как най-добре да го направя.

Както и да е, при това темпо ще ми трябват още четири дни (адски скучни) да приключа с пробиването.

Вече изгледах всички скапани телевизионни сериалчета от запасите на Люис. И прочетох всички кримки на Йохансен.

Прерових нещата на другите си колеги да намеря нещо, с което да се развличам. Но нещата на Вогъл са на немски, Бек си е взел само медицински списания, а Мартинес не е взел нищо.

Страшно ми доскуча, затова реших да избера тематична песен, нещо като химн!

Нещо подходящо. И както се досещате, трябва да е нещо от богоненавистната колекция на Люис от седемдесетте. Така ми се струва редно.

Има много кандидати, всичките добри: „Живот на Марс“ на Дейвид Бауи, „Човекът ракета“ на Елтън Джон, „Отново сам“ на Гилбърт О’Съливан.