Энди Вейр - Марсианецът

— Налага ли се да излизате, щом се задава буря? — попита Бек.

— От Хюстън дават разрешение — каза Люис.

— На мен ми се вижда ненужен риск.

— Идването ни на Марс е ненужен риск — отвърна Люис. — Накъде биеш?

Бек вдигна рамене.

— Просто бъдете внимателни.

Три фигури погледнаха на изток. Изглеждаха почти напълно еднакви в тежките скафандри. Само нашивката с цветовете на Европейския съюз върху рамото на Вогъл го отличаваше от Люис и Мартинес, които носеха ивиците и звездите на американското знаме.

Мракът на изток се гънеше и проблясваше под лъчите на изгряващото слънце.

— Бурята — каза Вогъл. Личеше си, че английският не му е роден език. — По-близо е, отколкото в докладите на Хюстън.

— Имаме време — успокои го Люис. — Съсредоточете се върху задачата. Обходът е посветен на химическите анализи. Вогъл, ти си химикът, значи ти отговаряш за пробите.

— Да — кимна той. — Копайте на трийсет сантиметра дълбочина и вземете проби от почвата. Всяка да е поне по сто грама. Трийсетте сантиметра дълбочина са много важни.

— Разбрано — каза Люис. — Не се отдалечавайте на повече от сто метра от Подслона — добави тя.

— Мм — отвърна Вогъл.

— Да, госпожо — каза Мартинес.

Разделиха се. Усъвършенствани значително в сравнение с дните на „Аполо“, скафандрите им позволяваха много по-голяма свобода на движение. Копаенето, навеждането, събирането на проби не представляваха трудност за астронавтите.

След известно време Люис попита:

— Колко проби ще ти трябват?

— Ами, по седем на всеки от нас?

— Добре — потвърди Люис. — Аз вече имам четири.

— Моите са пет — съобщи Мартинес. — Но пък никой не очаква военноморските сили да са на нивото на военновъздушните, нали така…

— Значи искаш да играем по този начин? — попита остро Люис.

— Просто отбелязвам очевидното, командире.

— Тук Йохансен — чу се по радиото гласът на системния оператор. — От Хюстън току-що повишиха нивото на опасност. Бурята е „изключително силна“ и ще ни настигне след петнайсет минути.

— Обратно към базата — нареди Люис.

Подслонът се тресеше под напора на свирепите ветрове. Астронавтите се бяха скупчили в средата му. Всичките бяха със скафандри, като предпазна мярка в случай на пробив. Йохансен гледаше лаптопа си, а останалите се бяха вторачили в нея.

— Ветрове със средна скорост сто километра в час — оповести тя. — При по-силните пориви скоростта достига сто двайсет и пет в час.

— Божке, ако продължава така, ще ни издуха право в страната на Оз — подхвърли Уотни. — При каква скорост на вятъра трябва да прекратим мисията?

— От сто и петдесет нагоре — каза Мартинес. — Има опасност вятърът да събори МИА.

— Какви са прогнозите за пътя на бурята? — попита Люис.

— В момента сме в периферията й — отговори Йохансен, втренчена в екрана пред себе си. — Ще става по-зле.

Платнището на Подслона плющеше под свирепия напор, подпорната му конструкция се гънеше и трепереше при всеки порив на вятъра. Воят ставаше оглушителен.

— Добре — реши Люис. — Започваме подготовка за прекратяване на мисията. Ще се прехвърлим в МИА и ще се надяваме на чудо. Ако вятърът се засили още, ще излетим.

Напуснаха подслона по двойки и се събраха пред въздушния шлюз. Вятърът и пясъкът ги брулеха свирепо, но засега астронавтите не губеха почва под краката си.

— Видимостта е почти нулева — каза Люис. — Ако се изгубите, водете се по телеметрията на моя скафандър. Имайте предвид, че отдалечим ли се от Подслона, вятърът ще стане по-силен.

Навели глави срещу бурята, те тръгнаха към МИА.

— Хей — каза задъхано Уотни. — Дали да не привържем МИА? Така по-трудно ще се катурне.

— Как? — изграчи Люис.

— С кабели от соларните панели — обясни Уотни, спря да си поеме дъх, после продължи: — Марсоходите ще ни служат като котви. Най-трудно ще е да прекараме кабелите около…

Летяща отломка го удари и вятърът го отнесе.

— Уотни! — извика Йохансен.

— Какво стана? — попита Люис.

— Нещо го удари! — отвърна Йохансен.

— Уотни, докладвай — повика го Люис. Отговор не дойде.

— Уотни, докладвай — повтори командирът. И този път й отговори мълчание.

— Уотни е офлайн — докладва Йохансен. — Не знам къде е!

— Командире — каза Бек, — преди да загубим телеметрия, алармата за декомпресия на скафандъра му се включи!

— Мамка му! — възкликна Люис. — Йохансен, къде го видя за последно?

— Беше точно пред мен, а после изчезна — отговори тя. — Вятърът го отнесе на запад.