Энди Вейр - Марсианецът

Като си говорим за спане… Айде, лека.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 80

По мои сметки съм на стотина километра от „Патфайндър“. Официалното му наименование е „Мемориална станция «Карл Сейгън»“, но при цялото ми уважение към Карл мога да я наричам както си искам. Защото аз съм кралят на Марс.

Както вече споменах, пътуването е дълго и отегчително. А тепърва ми предстои обратният път. Но аз все пак съм астронавт, хора. Дългите и отегчителни пътувания са ми професия.

Навигацията е проблемна.

Навигационният маяк на Подслона има обхват четиресет километра, след това става неефективен. Знаех, че това ще е проблем, още докато планирах това свое малко пътешествие, затова родих гениална идея, която не сработи.

В компютъра има подробни карти и аз реших, че ще мога да се ориентирам по отличителните белези на терена. Оказа се, че не можеш да се ориентираш по отличителните белези на терена, когато такива липсват.

Спускаемият ни апарат кацна при делтата на отдавна изчезнала река. Добро място да търсиш микроскопични фосили. И още по-добро за други находки, защото водата, текла тук преди безброй години, е довлякла камънаци и почвени проби от хиляди километри. С кирка и лопата в ръце можехме да получим чудесна представа за геоложката история на планетата.

Това е страхотно за науката, но в същото време поставя Подслона в най-еднообразния пущинак , който можете да си представите.

Мислех дали да не си направя компас. В марсохода има предостатъчно електричество, а в аптечката имам игла. Има само един проблем — Марс си няма магнитно поле.

Затова се ориентирам по Фобос. Той обикаля около Марс толкова бързо, че реално изгрява и залязва по два пъти на ден, като се движи от запад на изток. Не е най-точната система за навигация, но върши работа.

В ден 75 нещата станаха по-лесни. Стигнах до долина с хълм на запад. Теренът беше равен, идеален за път, а възвишението ми служеше за ориентир — просто карах покрай него. Нарекох местността Долината на Люис на името на нашата безстрашна командирка. Тук ще й хареса, понеже си пада геоложки запалянко и прочие.

Три дни по-късно Долината на Люис се преля в широка равнина. Така пак останах без ориентири и се върнах към Фобос като към своя пътеводна звезда. Май съзирам някакъв символизъм тук. Фобос е богът на страха и аз се водя по него. Лошо.

Днес обаче извадих късмет. След като два дни се мотах из пустинята, най-сетне открих нещо, по което да се ориентирам. Петкилометров кратер, толкова малък, че дори си няма официално име. Ала за мен той беше Александрийският фар. Щом го зърнах, и разбрах къде точно се намирам.

В интерес на истината, в момента съм спрял близо до него.

Най-сетне се измъкнах от белите полета на картата. Утре ще се ориентирам по Фара, а скоро след това — по кратера Хамелин. Супер.

А сега, към следващата задача — да скучая поредните дванайсет часа.

По-добре да не се мотая, а да се захващам със скуката!

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 81

Днес почти стигнах до „Патфайндър“, но ми свърши енергията. Остават ми някакви си двайсет и два километра!

Днешният пробег беше скучен. Нямах проблем с навигацията. Тъкмо губех от поглед Фара, когато ръбът на кратера Хамелин се появи в полезрението ми.

Ацидалийската равнина отдавна остана зад гърба ми. Вече се движа през долината Арес. Пустинният терен постепенно отстъпва пред по-неравен релеф, осеян с вулканични скали, които пясъкът така и не е успял да затрупа. Това затруднява шофирането и аз трябва да внимавам повече.

Досега карах по каменист терен. Колкото по-далеч на юг стигам, толкова по-големи и по-изобилни стават камъните. Налага се да заобикалям някои от тях, иначе рискувам да повредя окачването на марсохода. Добрата новина е, че няма да го правя още дълго. Стигна ли до „Патфайндър“, ще обърна и ще поема назад.

Времето е хубаво. Вятър почти няма, да не говорим за бури. Мисля, че извадих късмет в това отношение. Има голям шанс следите от марсохода ми, оставени през последните няколко дни, още да личат. Така ще стигна до Долината на Люис, без да се главоболя с навигацията.

След като разположих соларните панели, тръгнах на малка разходка. Нито за миг не изпуснах от поглед марсохода — само това ми трябва, да се изгубя на Марс пешком. Но нямах сили да се върна в задушната теснотия на своето мише гнездо. Не веднага поне.

Странно чувство е. Където и да отида, пръв съм. Излизам от марсохода? Първият човек, стъпил на този терен! Изкачвам хълм? Първият човек, изкачил този хълм! Ритам камък? Този камък не е помръдвал от милион години!