Энди Вейр - Марсианецът

— Не става въпрос за сателитното време, Венк — прекъсна го Теди.

Венкат замръзна.

— Тогава… но… какво…

Теди сведе отново поглед.

— Дейността ни е публична. При нас няма секретна или тайна информация.

— И?

— Всички снимки, които направим, стават публично достояние на мига.

— Е, и?

— Тялото на Марк Уотни вероятно е на двайсетина метра от Подслона. Може да е полузаровено в пясъка, но пак ще се вижда ясно, с антена в гърдите при това. Направим ли снимки, всички ще го видят.

Венкат го зяпна. Първо невярващо, после гневно.

— Ти затова ли вече два месеца ме мотаеш със сателитното време?

— Венк, стига…

— Сериозно, Теди? Страх те е от проблем с имиджа?

— Знаеш, че медиите полудяха по смъртта на Уотни. Едва сега шумът започва да затихва — отвърна с равен глас директорът. — Вече два месеца ни засипват с критики. Днешната заупокойна служба ще позволи на хората да сложат точка, а на медиите — да захапят някоя друга история. А ти искаш отново да цъфнем на първите страници.

— И какво да направим? Той няма да се разложи. Ще си лежи там вечно.

— Няма да е вечно — възрази Теди. — След година пясъкът ще го е покрил.

— Една година? — възкликна Венкат и скочи. — Това е нелепо. Не можем да чакаме година за снимките.

— Защо да не можем? „Арес 4’“ ще излети чак след пет години. Време има предостатъчно.

Венкат си пое дълбоко дъх и се замисли.

— Добре. Погледни го от този ъгъл — каза той след миг-два. — Съчувствието към семейството на Уотни е повсеместно и силно. „Арес 6“ би могла да върне тялото му на Земята. Няма да твърдим, че това е основната задача на мисията, но ще намекнем, че е част от нея. Ако поставим нещата по този начин, Конгресът ще е по-склонен да съдейства. Но трябва да го направим сега, а не след година. След година на никого няма да му пука.

Теди потри с длан брадичката си.

— Хмм…

Минди Парк зяпаше тавана. Нямаше какво друго да прави. Нощната смяна беше голяма скука. Ако не бяха кафетата, с които се наливаше, отдавна да е заспала.

Когато се съгласи на трансфера, предложението да следи положението на сателитите около Марс й се стори вълнуваща възможност. Само че сателитите сами се грижеха за себе си. Работата й, оказа се, беше да праща имейли при наличието на снимки.

— Магистърска степен по машинно инженерство — промърмори си тя. — А ето че работя в денонощно фото.

Отпи от поредното кафе.

Проблясък върху екрана показа, че има нови снимки, които да препрати. Минди провери името на получателя. Венкат Капур.

Прехвърли данните към вътрешните сървъри и написа имейл на д-р Капур. Докато впиваше координатите на заснетите обекти, тя разпозна мястото.

— 31.2 градуса север, 28.5 градуса запад… Ацидалийската равнина… „Арес 3“?

Водена от любопитство, Минди отвори първата от седемнайсетте снимки.

Както и очакваше, снимките бяха от района на „Арес 3“. Чула беше, че са поръчали сателитно време. С известно неудобство Минди увеличи различни участъци от снимката, търсейки следи от тялото на Марк Уотни. Не откри нищо, което й донесе колкото облекчение, толкова и разочарование.

Отвори и другите снимки. Подслонът беше невредим. Д-р Капур щеше да се зарадва.

Вдигна чашата с кафе към устните си и застина.

— Ъъ… — измънка сама на себе си. — Ъъъъ…

Влезе във вътрешната мрежа на НАСА и отвори сайта за мисиите „Арес“. Ориентира се набързо и грабна телефона.

— Ало, здрасти. Обажда се Минди Парк от сателитен контрол. Трябват ми дневниците на мисията за „Арес 3“, къде да ги намеря?… Аха… ъъ… да. Открих ги. Мерси.

След още няколко минути във вътрешната мрежа на НАСА Минди се облегна назад в стола си. От сънливостта й не беше останала и следа.

Взе отново телефона.

— Ало, службата за сигурност? Обажда се Минди Парк от сателитен контрол. Трябва ми телефон за спешна връзка с д-р Венкат Капур… Да, директорът на марсианските мисии… Да, спешно е.

Минди не можеше да си намери място. Завъртя се рязко със стола си, когато Венкат влезе в залата.

— Вие ли сте Минди Парк? — попита той. Изглеждаше ядосан, макар и не твърде много.

— Да — отвърна тя смутено. — Извинявайте, сигурно съм ви измъкнала от леглото.

— Предполагам, че имате основателна причина. Е?

— Ами… — смънка тя и сведе поглед. — Хм, струва ми се. Става въпрос за… снимките, които сте поръчали. Пристигнаха. По-добре елате и вижте сам.

Той придърпа стол към бюрото й и седна.

— За тялото на Уотни ли става въпрос? Затова ли е пушилката?