Энди Вейр - Марсианецът

Разкъсаното платнище беше единственото нещо, което да хване. Извън него, повърхността на кораба беше гладка и равна. Бек се протегна максимално и успя да го сграбчи.

— Контакт — докладва той. Стисна по-здраво платнището, придърпа се напред и посегна да се хване и с другата ръка. — Стабилен контакт!

— Доктор Бек — обади се Вогъл. — Отминахме максималната точка на приближаване. Вече се отдалечаваш от „Хермес“. Остават ти сто шейсет и девет метра кабел. Ще ти стигнат за четиринайсет секунди.

— Разбрано — каза Бек.

Вкара глава в отвора, обхвана с поглед кабината и видя Уотни, който лежеше вързан в ускорителното си кресло.

— Визуален контакт с Уотни! — докладва той.

— Визуален контакт с Бек! — докладва Уотни.

— Как си, пич? — подхвърли Бек и се вмъкна в кораба.

— Аз… такова… Дай ми минутка. Ти си първият човек, когото виждам от година и половина.

— Нямаме минута — каза Бек и се оттласна от стената. — Кабелът ще ни свърши след единайсет секунди.

Тласъкът отнесе Бек при креслото, където той се блъсна тромаво в Уотни. Двамата се хванаха за лактите, иначе сблъсъкът щеше да отхвърли Бек към стената.

— Контакт с Уотни! — докладва Бек.

— Осем секунди, доктор Бек — съобщи по радиото Вогъл.

— Разбрано — отвърна Бек, докато свързваше трескаво с клипс предницата на своя скафандър с предницата на скафандъра на Уотни. — Вързани сме — съобщи той.

Уотни щракна отключващия механизъм на коланите, които го привързваха към креслото.

— Освободих коланите — докладва той.

— Да се махаме оттук — подкани Бек и се оттласна с крака от креслото по посока на отвора в носа на кораба.

Двамата мъже се понесоха през кабината на МИА. На минаване през отвора Бек протегна ръка и се оттласна от ръба.

— Излязохме — докладва Бек.

— Пет секунди — каза Вогъл.

— Относителна скорост спрямо „Хермес“ — дванайсет метра в секунда — съобщи Йохансен.

— Тласкам — каза Бек и активира реактивната си раница.

Двамата ускориха към „Хермес“. След няколко секунди показанията на реактивната раница, които Бек виждаше на вградения в шлема си монитор, светнаха в червено.

— Дотук с горивото — каза Бек. — Скорост?

— Пет метра в секунда — отвърна Йохансен.

— Готовност — обади се Вогъл. Досега беше отпускал кабела през шлюза. Сега хвана с две ръце малкото останала дължина. Не го дръпна, не го стисна дори — това би го изхвърлило през шлюза. Просто го хвана, за да създаде триене.

„Хермес“ повлече Бек и Уотни със себе си, а действията на Вогъл играеха ролята на амортисьор, който да абсорбира шока. Ако Вогъл приложеше твърде много сила, шокът щеше да изтръгне осигурителния кабел от клипсовете, които го свързваха със скафандъра на Бек. Ако приложеше недостатъчна сила, кабелът щеше да се изниже преди изравняването на скоростите и резкият опън, когато стигне до края си, щеше да доведе до същия резултат — разкачване със скафандъра на Бек.

Вогъл успя да намери равновесната точка. След няколко секунди напрежение и интуитивна физика Вогъл усети как кабелът се отпуска постепенно в ръцете му.

— Скорост нула! — докладва развълнувано Йохансен.

— Издърпай ги на борда, Вогъл — нареди командирът.

— Разбрано — потвърди той и започна бавно, педя по педя да придърпва колегите си към шлюза. След първите няколко секунди спря да дърпа, само прибираше кабела, докато Бек и Уотни се движеха по инерция към него.

Двамата се появиха при входа и Вогъл ги хвана. Бек и Уотни сграбчиха по една скоба в шлюза, докато Вогъл ги заобикаляше, за да затвори външната врага.

— На борда сме! — докладва Бек.

— Външна врата на шлюз 2 затворена — съобщи Вогъл.

— Да! — ревна Мартинес.

— Разбрано — каза Люис.

Гласът на Люис отекна по целия свят:

— Хюстън, тук „Хермес“. Екипажът е на борда и в пълен състав.

Контролната зала се взриви. Хората наскачаха от столовете си, крещяха, прегръщаха се, плачеха. Същото се повтаряше навсякъде по света, по паркове, в барове, молове, в частни домове, класни стаи и офиси.

Мич свали със замах слушалките си и се обърна към ВИП галерията. През стъклото се виждаха добре облечени мъже и жени, които се поздравяваха шумно. Мич срещна погледа на Венкат и въздъхна дълбоко от облекчение.

Венкат скри лице в шепи и прошепна:

— Благодаря ви, богове.

Теди извади синя папка от куфарчето си и се изправи.

— Ани ще иска да отида при нея в залата за пресконференции.

— Днес май няма да ти трябва червената папка — каза Венкат.