Энди Вейр: Марсианецът

— Слушам — отговори той.

— Лелеее — проточи Ани и се обърна към Венкат. — Адски много неща станаха за адски кратко време. Обясни, ако обичаш.

Венкат се напрягаше да чуе разговора в контролната зала през шушукането на виповете в галерията. През стъклото видя как Мич размахва в безсилие ръце.

— Изстрелването не е минало никак добре — каза той, загледан в екраните зад Мич. — Разстоянието за прехващане е прекалено голямо. Затова използват маневрените двигатели да го скъсят.

— Какво правят маневрените двигатели? По принцип?

— Въртят кораба. Не са предвидени да го движат. „Хермес“ няма бързи двигатели с голяма мощност. Само бавните йонни двигатели с малко ускорение.

— Значи… проблемът е решен? — попита обнадеждено Ани.

— Не — поклати глава Венкат. — Ще стигнат до него, но когато го наближат, скоростта им ще е нараснала до четиресет и два метра в секунда.

— Това много ли е? — попита Ани.

— Около деветдесет километра в час — каза Венкат.

— Няма начин Бек да грабне Уотни при тази скорост.

— Не могат ли да използват маневрените двигатели, за да намалят?

— Вече използваха максимално възможното количество гориво, за да скъсят разстоянието навреме. Нямат достатъчно, за да убият скоростта — обясни Венкат, смръщил чело.

— И какво могат да направят?

— Не знам — призна той. — А дори да знаех, няма как да им го кажа навреме.

— Гадост — заключи Ани.

— Да — съгласи се Венкат.

— Уотни — повика Люис. — Чуваш ли ме?

— Уотни? — повтори тя.

— Командире — обади се Бек по радиото. — Той е със скафандър за обходи, нали?

— Да.

— Значи скафандърът му има биомонитор — каза Бек.

— Който излъчва сигнал. Сигналът не е силен, защото е предвиден да покрива няколкостотин метра, колкото да го уловят от марсохода или Подслона. Но не е изключено да го уловим и ние.

— Йохансен — каза Люис.

— Залавям се — отвърна Йохансен. — Трябва да проверя каква е честотата му в техническите спецификации на скафандрите. Дай ми секунда.

— Мартинес — продължи командирът. — Някаква идея как да намалим?

Той поклати глава.

— Не се сещам за нищо, командире. Много бързо се движим и това е.

— Вогъл?

— Йонните двигатели нямат достатъчно тяга — отвърна Вогъл.

— Трябва да има нещо — настоя Люис. — Нещо, което можем да направим. Каквото и да е.

— Улавям данните от биомонитора му — съобщи Йохансен. — Пулс 58, кръвно налягане 98/61.

— Не е толкова зле — каза Бек. — Стойностите са ниски, но пък той е живял на Марс година и половина, така че не е изненада.

— Време до прехващане? — попита Люис.

— Трийсет и две минути — отговори Йохансен.

Блаженото безсъзнание се превърна в смътно осъзнаване и оттам в болезнена реалност. Уотни отвори очи, а миг по-късно примижа от остра болка в гърдите.

Почти нищо не беше останало от платнището. Сцепени парчета се протягаха лениво в безтегловност около ръбовете на дупката, която платнището би трябвало да покрива. През отвора се откриваше чудесна гледка към Марс, видян от орбита. Хоризонтът на голямата червена планета се протягаше сякаш в безкрая, а рехавата атмосфера смекчаваше очертанията й. Само осемнайсет души в историята бяха виждали тази гледка лично.

— Да ти го начукам — каза той на планетата долу.

Посегна към контролите на ръкава си и примижа от болка. Опита отново, по-бавно този път, и включи радиото.

— МИА до „Хермес“.

— Уотни?! — долетя отговорът.

— Същият. Ти ли си, командире? — попита той.

— Да. Какво е състоянието ти?

— Намирам се на кораб без контролен панел. Това е горе-долу всичко, което знам.

— Как се чувстваш?

— Гърдите ме болят. Май съм счупил ребро. А вие как я карате?

— Правим всичко възможно да те приберем — каза Люис. — Възникна усложнение при изстрелването.

— Да — съгласи се Уотни и погледна към дупката в предницата на кораба. — Платнището не издържа. Скъса се малко след старта.

— Това обяснява поведението на кораба по време на изкачването през атмосферата.

— Много ли са зле нещата, командире? — попита той.

— Успяхме да коригираме обхвата на прехващане с маневрените двигатели. Но има проблем със скоростта.

— И колко голям е този проблем?

— Четиресет и два метра в секунда.

— Мамка му.

— Е, поне Марк е добре — каза Мартинес.

— Бек — повика Люис. — Онази твоя идея… Каква би била скоростта ти на придвижване без осигурителен кабел?

— Съжалявам, командире — отговори той. — Вече направих изчисления. В най-добрия случай двайсет и пет метра в секунда. А дори да вдигна четиресет и два в секунда, ще ми трябват още четиресет и два, за да се изравня с „Хермес“ на връщане.