Энди Вейр - Марсианецът

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 501

Започнах деня с чаша нищочай. Нищочаят се приготвя лесно. Затопляш си чаша вода и добавяш нищо. Преди няколко седмици експериментирах с чай от обелките на картоф. Как беше ли? Колкото по-малко говоря за това, толкова по-добре.

Днес влязох в караваната. Трудна задача. Там е толкова претъпкано, че се наложи да оставя скафандъра си във въздушния шлюз.

Първото ми впечатление беше, че е много горещо. Скоро се сетих защо.

Атмосферният регулатор си беше в ред, но нямаше какво да прави. Прекъснатата връзка с марсохода е прекратила и притока на въглероден диоксид, който аз издишвам и който той трябва да обработи. Въздухът в караваната си е бил в идеални концентрации, така че защо да променя каквото и да било?

Понеже регулация не е била нужна, въздухът от караваната не е бил изпомпван към външния компонент за сепариране при ниски температури. И следователно не се е връщал обратно във вид на течност, която има нужда от затопляне.

Нали помните, че РТГ излъчва топлина постоянно? С нищо не можеш да го спреш. И е ставало все по-топло. В някакъв момент се е стигнало до равновесна точка, при която загубата на топлина през корпуса на караваната се изравнила с топлината, излъчвана от РТГ. В случай че сте любопитни, въпросната равновесна точка се беше заковала на пържещите четиресет и един градуса.

Пуснах пълна диагностика на оксигенатора и атмосферния регулатор — оказа се, че са в пълна изправност.

Водният резервоар на радиационния генератор беше празен, което не е никаква изненада. Изобщо не му бях слагал капака, защото планът за пътуването не включваше търкаляне и преобръщане. По пода на караваната имаше локви вода, която попих с комбинезона си. Напълних резервоара с вода от запечатан контейнер, който се возеше в караваната. Сигурно помните, че въздухът, който се връща от външния компонент, минава през резервоара на РТГ, бълбука си през водата. Това е отоплителната ми система.

Като цяло обаче новините са добри. Важните машинарии работят, а и двете возила вече стоят здраво стъпили на гумите си.

Тръбите, свързващи марсохода и караваната, са измислени гениално. Разкачили са се, без да се скъсат. Просто ги щракнах по местата им и така възстанових връзката между двете кабини.

Остана ми да поправя куката на теглича. Горката, не ставаше за нищо. Явно беше поела най-големия удар на катастрофата. Както и очаквах, куката на караваната си беше наред. Монтирах я на марсохода и свързах двете возила. Бях готов да поема отново на път.

Като теглим чертата, моето частно влакче на ужасите ми струваше четири денонощия. Но сега отново съм на линия!

Един вид.

Какво ще стане, ако налетя на друг мек участък? Следващия път може и да не ми се размине толкова леко. Вярно, злополуката, която ме сполетя, трудно ще се повтори — предизвикала я е ситуация, при която едното колело е било на твърда земя, а другото е попаднало в прашна дупка.

Но е добре да знам дали теренът пред мен е безопасен. Поне докато пътувам по рампата. Спусна ли се веднъж в басейна на Скиапарели, теренът би трябвало да е достатъчно надежден.

Ако имах право на едно желание, то щеше да е радио, по което да попитам НАСА за стабилен курс надолу по рампата. Поправка, ако имах право на едно желание, то щеше да е за зеленокожа, но много красива марсианска царица, която да ме спаси, защото иска да научи всичко за онова землянско нещо, наречено „правене на любов“.

Отдавна не съм виждал жена. Само го споменавам.

Както и да е, за да съм сигурен, че няма пак да катастрофирам… Сериозно, без жена от колко… години, хора. Не искам много. А повярвайте ми, пред вратата на един ботаник и машинен инженер не се редят опашки от дами. И все пак…

Както и да е. Ще карам по-бавно. По-скоро… ще пълзя. Така ще имам време да реагирам, ако усетя, че едното колело започва да потъва. Пък и ниската скорост ще подобри сцеплението.

Досега карах с двайсет и пет километра в час, сега ще намаля тази скорост до пет километра в час. Има още път, но цялата рампа е дълга четиресет километра. Не е нужно да бързам, важно е да стигна невредим до дъното. Както и да пълзя, все ще стигна до там за осем часа.

Ще го направя утре. За днес светлината вече свърши. Това е допълнителен бонус — махна ли се от рампата, ще мога да поема по права линия към МИА, а това ще ме отдалечи от стената на кратера. Така ще си върна цялата дневна светлина, вместо да се задоволявам само с половината.