Стивън Кинг - Град Отчаяние

Питър се облегна назад. Коленете му бяха наистина заклещени, но щеше да издържи. Зарея поглед през прашното стъкло. Вече се намираха на два-три километра от акурата, а някъде в далечината насреща се показа силуетът на превозно средство, спряло на банкета. Изглеждаше голямо, най-вероятно камион.

Мери беше вперила поглед в огледалото за обратно виждане с надеждата, че погледът й ще се срещне с този на полицая.

— Половината мозъчни клетки на Деирдре са изгорели, а в останалите се въртят само празни мечти и фантасмагории. На това му се вика „изкуфял човек“ и съм сигурна, че сте виждали не един и два подобни случая през живота си, господин полицай, дори и по тези места. Това, което открихте под резервната гума, вероятно е наркотик, предполагам, че сте напълно прав, но наркотикът не е наш! Толкова ли не можете да разберете?

В крайна сметка, машината, която стоеше неподвижна край пътя и гледаше по посока на Фалон, Карсън Сити и езерото Тахо, се оказа не камион, а каравана. Не беше от най-старите модели, приличащи на същински динозаври, но имаше внушителни размери. Беше боядисана в кремаво и имаше дебела, тъмнозелена ивица. Със същия тъмнозелен цвят на заобления нос на караваната беше изписано: „ЧЕТИРИМАТА БЕЗГРИЖНИ СКИТНИЦИ“. Колата беше покрита с дебел слой прах и стоеше някак неестествено килната на една страна.

Щом наближиха, Питър забеляза любопитна подробност: гумите — поне тези, които можеше да види, бяха спаднали. Каза си, че най-вероятно и онези от обратната страна са в същото състояние. Спадналите гуми обясняваха странното положение на караваната, но как така можеха да спаднат всички едновременно? Да не би някой да е нахвърлял гвоздеи по платното? Или пък натрошени стъкла?

Питър се обърна към Мери, но тя продължаваше да се блещи на огледалото.

— Ако ние бяхме сложили пакета с наркотици под гумата — обясняваше тя нещата откъм логическата страна, — ако наркотиците са наши защо по дяволите, Питър щеше да извади гумата, та да ги видите? За да извади кутията с инструменти, можеше съвсем спокойно да бръкне под гумата, може би щеше да изглежда странно, но защо не в края на краищата?

Минаха покрай караваната. Страничната врата беше притворена, но си личеше, че е отключена. Стълбичката беше спусната. На асфалта под тях лежеше захвърлена детска кукла. Рокличката й се вееше на вятъра.

Питър затвори очи. Не беше съвсем сигурен той ли пожела да затвори очи, или те сами се бяха склопили. Не че имаше особено значение. Това, което беше важно, бе, че Полицай Любезни беше профучал покрай закъсалата каравана, все едно изобщо не я беше видял… или по-скоро, сякаш много добре знаеше, че ще я задмине по пътя.

Думи от стара песен започнаха да се въртят из главата му: „Нещо тука става… какво е, никой няма представа…“

— За глупаци ли ни вземате? — пенеше се Мери, докато самотната каравана се изгубваше зад гърба им, също както се беше изгубила и акурата, която караха. — А може би сме се надрусали? Мислите ли, че…

— Млъкни! — сряза я ченгето. Не повиши изобщо тон, но нямаше как да не се усети отровата в гласа му.

Мери беше вплела пръсти в металната решетка, разделяща предната от задната седалка. Ръцете й изведнъж се откъснаха от нея, сякаш я удари ток. Смаяното й лице се обърна за помощ към Питър. Тя беше човек интелигент, поет, публикуват през последните осем дни стихове в над двайсет списания, два пъти седмично ходеше на сбирки с жени интелектуалки, в знак на свободомислие сериозно се беше зарекла да си пробие дупка в носа. Питър се чудеше кога ли за последен път на жена му са й казвали да млъкне. Чудеше се дали изобщо някой й беше казвал да млъкне.

— Какво? — попита тя, опитвайки се навярно да звучи нападателно, но всъщност гласът й издаде само дълбок потрес. — Какво ми казахте?

— Арестувам теб и мъжа ти по обвинение в притежание на марихуана с очевидно намерение за продажба — обясни й полицаят. Гласът му беше напълно безизразен, все едно говореше робот. Питър се загледа към таблото на колата: чак сега забеляза, че до компаса и скалата, която вероятно принадлежеше на радара, стоеше гумено мече. Играчката беше доста малка, вероятно някой я беше спечелил от машина по панаирите, главата й се държеше на пружина и малките, боядисани в черно очи сякаш не изпускаха Питър от поглед.

„Сънувам кошмар — каза си Питър, макар да знаеше, че е съвсем буден. — Трябва да е кошмар. Знам, че всичко изглежда действително, но трябва да е кошмар.“