Грег Бир - Вечност

Някъде в периферията на съзнанието й изникнаха странни, добре познати болезнени тръпки. Илюзията за Родос постепенно избледняваше. Тя отвори очи и откри, че лежи на твърда топла повърхност под ярко светещ кехлибарен правоъгълник. Кожата я сърбеше, сякаш беше покрита със солен пясък. Ръцете й наистина бяха зачервени като от слънчево изгаряне.

Точно отвъд завесата от светлина се виждаше човешка фигура. Наоколо цареше непрогледен мрак. Рита не се чувстваше добре.

— Болна съм — прошепна тя.

— Ще ти мине — увери я сянката.

— Вие джарти ли сте? — попита тя и се опита да седне. Досега не беше посмяла да зададе този въпрос. Беше се надявала да узнае отговора сама. Но до нея беше само сянката.

— Опитвам се да определя значението на тази дума. Възможно е да сме джарти, макар нито ти, нито Патрикия някога да сте срещали джарти. За нас думата „джарти“ няма никакво значение, а човеците, които Патрикия е познавала, не са говорели нашия език… Може би е дошла от други раси, с които хората са контактували. Но отговорът е „да“.

— Тя ми каза, че вие сте воювали с хората. Сянката не отговори на скрития въпрос.

— Ние сме много и различни, можем да променяме формата си според необходимостта и желанията си, а също и функциите си.

Рита се почувства малко по-добре — физически, но не и душевно. Сега отчаянието й бе заменено от вледеняващ страх. Наоколо изгряха нови светлини, като далечни сияния.

— На Земята ли съм?

— Ти си вътре в мястото, което наричате Пътя. Дъхът й секна. Тя сподави възклицанието си. Можеше ли да им вярва?

— А спътниците ми живи ли са?

— Те са тук с теб.

Още един уклончив отговор.

— Живи ли са? — настоя тя.

Сянката пристъпи напред и лицето й се озова в пределите на светлинния сноп. Рита се отдръпна. Знаеше, че онова, което вижда, е напълно реално, а не илюзия. Лицето носеше мъжки черти, но беше някак неодушевено, с гладка мургава кожа и присвити очи. Лице, което би забравила веднага в тълпата. Не беше нито божествено, нито чудовищно. Съществото носеше кожено яке и панталони съвсем като тези, с които бяха облечени войниците от нейната група… преди години, ако това беше вярно.

— Желаеш ли да говориш с тях?

— Да — рече тя и задиша учестено. Вдигна ръка и опипа лицето си. Изглеждаше непроменена, а и какво друго да очаква? Дори похитителите й се стараеха да поддържат човешки облик.

— С всичките ли? — попита я джартът.

Тя сведе уморено поглед и прошепна едва чуто:

— Само с Деметриос и Орезиас.

— Ще ни е нужно малко време. Тук са. Ние не изхвърляме нищо.

Шишарк

— Не очаквах да те видя отново — пиктира Сули Рам Кикура към Олми. Символите й бяха оцветени в студени сини и зелени оттенъци. Олми се усмихна загадъчно и последва Корженевски и Мирски в гостната-на апартамента, който обитаваше Рам Кикура. Стаята беше декорирана в стил „двайсети век“ с тръбна мебел, дървени кресла, голи бели стени и просторен телевизионен екран в единия край.

— Извинете за примитивните условия — произнесе на глас Рам Кикура.

— Защо, всичко тук пробужда много приятни спомени — отбеляза със задоволство Ланиер. Вече беше доловил охлаждането в отношенията между Олми и адвокатката. Самият Олми посрещаше промяната стоически.

— Нашите земни гости все още са в Градската памет — поясни Рам Кикура. — Опитваме се да поправим едно пълно фиаско. Карен ще бъде тук само след няколко минути. Доколкото научих от нея, през последните няколко дни е бил създаден нещо като потаен съюз. Възелът е решил да отвори наново Пътя, нали? — Тя целенасочено избягваше погледа на Олми.

— Да — кимна Корженевски, все още изправен до едно от креслата. — Въпросът ще бъде поставен на всеобщо гласуване от Хексамона. Всъщност само кварталите и Шишарк.

— Значи Земята пак ще бъде дискриминирана. Не зная ще се отървем ли някога от наследството на Възстановяването — поклати горчиво глава Рам Кикура. Имаше изморен вид, но инак си беше съвсем същата като преди четири десетилетия, когато Ланиер я видя за пръв път. Дори стилът на дрехите й изглеждаше непроменен.

Олми заобиколи бавно голямата маса.

— Запозната ли си с разказа на Мирски? — намеси се той.

Рам Кикура кимна.

— Дотолкова, доколкото можах да издържа. Ужасна история.

— Ужасна? — погледна я изненадано Мирски.

— Знаете ли, аз съм родена и израснала в Пътя… но струва ми се, че намеренията ви са кощунствени. Да отворите Пътя отново и да го оставите така, това е повече от глупост. Това е истинско зло.