Грег Бир - Вечност

— Ами тогава използвайте хитрост. Или някоя стара хватка от джудото. Помъчете се да насочите силата на противника в желаната от вас посока.

— Силата? — Мирски го погледна озадачено.

— На общественото недоволство — поясни Ланиер, Може и да беше излишен и стар, но в главата му се беше оформил чудесен налудничав план.

— Да?

— Мисля, че трябва да помолим Олми да ни срещне със Сули Рам Кикура.

— Значи имате идея — кимна Мирски.

— Нещо подобно. Освен това трябва да говоря с жена си. Този път не позволиха на Земята да участва в решението. А това ще изостри рязко противоречията, които зреят от години. Нищо чудно дори да се окаже експлозивът, какъвто вие не желаете да бъдете. — Ланиер вдигна ръка и разтърка схванатия си врат.

— Водете, приятелю — рече Мирски. — Ангелът-спасител се прекланя пред вашата прозорливост.

Шишарк — Градската памет

Щом се прибра от конференцията в своя временен апартамент, Карен захвърли дрехите и навлече любимото си копринено кимоно, което й бяха подарили неколцина оцелели от огнения ад в Япония още преди тридесет години. След това се изтегна на креслото с чаша шардоне — местна реколта — и поръча на глас любимия си квартет от Хайдн, съпроводен с отморяващи изображения. Апартаментът беше декориран като открита веранда, от която се виждаше заливът на тропически остров. В далечината, почти на хоризонта, над сините лъскави вълни, димеше вулкан, чиито пламъци се смесваха с ниските нащърбени облаци. Отнякъде полъхваше топъл солен вятър.

Илюзията беше почти пълна.

В стаята неочаквано се разнесе мелодичен звън. Карен се изправи лениво в креслото, огледа се и попита тихо:

— Да?

— Сера Ланиер, търсят ви двама души. Единият е вашият съпруг, а вторият — Павел Мирски. Тя потрепери неволно. Говорим за вълка…

— Махнете острова и върнете стандартната декорация — нареди тя на глас. — Очаквам ги. Гари се появи точно в средата на стаята.

— Здравей, Карен.

— Как си? — попита тя, усещайки хладината на чашата в ръката си. Беше малко подразнена от неочакваното му появяване. И без това напоследък нещата между тях не вървяха.

— Чудесно. Мислех си за теб.

— Аз също се чудех как се справяш — отвърна тя неопределено. Все още не знаеше как точно да се държи.

— Изчаках да се върнеш от конференцията. Не исках да те прекъсвам.

— Слушам те.

— Трябва да разговаряме със Сули Рам Кикура.

— Тя все още е в Градската памет. Пази пиленцата да не се изкълват.

— Проблеми ли имате?

— Нещата просто не вървят, Гари. Върнах се да си почина. Впрочем, какво става с Мирски?

— Не гледа ли сесията на Възела?

Тя поклати глава. Почти не я интересуваше.

— Ще си имаме големи ядове. — Той й обясни накратко положението.

Карен започна да осъзнава, че разговорът не е личен, а по-скоро на професионална тема. Фактът, че Земята е била поставена в изолация при вземането на подобно важно решение, никак не беше за пренебрегване.

— Направо не мога да повярвам! — възкликна тя. — Възелът ли реши това — за Земята?

— Мирски донесе потресаваща новина — продължи Ланиер. — Никак не ми харесва, че Възелът отказа да изпълни молбата му. Мисля, че решението да бъде отворен Пътят и да бъде оставен в това положение е напълно погрешно.

— Сули запозната ли е с неговия разказ?

— Не.

Карен се замисли. Сега не беше време за дребни дрязги. Двамата отново бяха като малък сплотен тим, работещ по общ проблем. Имаше някаква промяна в мъжа й. Какво бе сторил с него Мирски — с всички тях?

— Добре. Ще се свържа със Сули в Градската памет и ще й кажа, че е спешно. После ще организирам нова среща. Ти къде си?

— В един от апартаментите на Възела.

— А Мирски… той ли е наистина?

— Да.

Отговорът бе категоричен, без никаква сянка от съмнение. Познаваше го достатъчно добре, за да го знае със сигурност.

— Значи работата наистина е сериозна.

— Така е… Карен, съжалявам, че те забърквам в това. Лицето й пламна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ми се да поговорим и за други неща… когато всичко свърши.

— Например?

— Като му дойде времето.

— Хубаво — кимна тя.

— Обичам те — рече Ланиер и изображението му се стопи.

Това я завари съвсем неподготвена. Тя въздъхна и преглътна неизвестно откъде появилите се сълзи. Не беше й го казвал от години.

— Проклет да си! — прошепна тя.

Рита

Преди споменът за залавянето й да избледнее напълно, заслепена от фалшивото Родоско слънце, тя попита младежа до себе си: