Грег Бир - Вечност

Мирски се надигна и приближи стареца. Двамата постояха така за миг, после Мирски разпери ръце и го прегърна.

— Какво е станало с теб, Виктор? — попита той на руски, като разглеждаше прегърбения Гарабедян.

— Дълга история. Очаквах да срещна старец… като мен. Не ме предупредиха, че ще изглеждаш така. Виждам, и сер Ланиер е тук.

— Необходими ни бяха няколко часа, за да открием сер Гарабедян — съобщи им Фарен Силиом.

— Живея колкото се може по-близо до Армения — разказваше Гарабедян на Мирски. — След няколко години родината ми ще бъде почистена напълно и тогава смятам да се завърна. Работех като милиционер в Съветските възстановителни сили… а после воювах на страната на Арменския фронт за освобождение срещу Хексамона. Не беше кой знае каква война. Все едно децата да се нахвърлят с тояги срещу своите учители и лекари. Когато и това свърши, станах фермер. А вие къде бяхте, другарю генерал?

Мирски огледа стаята с насълзени очи.

— Приятели, двамата с Виктор трябва да поговорим.

— Искаха да ти задавам разни въпроси — оплака се Гарабедян.

— Добре, но насаме. Гари, вие също можете да дойдете. Ще ни осигурите ли стая?

— Разбира се — кимна Фарен Силиом. — Използвайте работния ми кабинет. — Ние, естествено, ще запишем срещата ви.

Ланиер забеляза, че лицето на Мирски бе претърпяло странна промяна. Чертите му бяха изострени, напрегнати, съвсем като в онези времена преди четири десетилетия, когато се срещнаха на Камъка.

— Бих желал преди това да разменя няколко думи със сер Ланиер — заяви Корженевски.

Двамата руснаци напуснаха стаята, придружени от Силиом.

— Сер Ланиер? — попита Корженевски.

— Той наистина е Мирски — кимна Гари.

— Някакви съмнения?

— Не.

— А потвърждението на Гарабедян?

— От него се нуждаеше само президентът.

— Съмнението е негово законно право — намеси се Олми.

След като президентът се върна, Ланиер последва руснаците в кабинета. Гарабедян и Мирски бяха седнали до малка кръгла маса, заобиколена от кресла със свободна форма. В стаята ухаеше на бор и чист сняг. Стиснал обгорените си ръце, Гарабедян разглеждаше натъжено своя стар другар.

— Знаете ли, Гари — поде Мирски, — бяхме рамо до рамо с Виктор, когато щурмувахме Картофа, прощавайте — Камъка, заедно с останалите космодесантчици. Той беше до мен, когато се предадохме, помагаше ми със съветите си и в тежките времена, които последваха… За последен път се видяхме преди да замина с кварталите на гешелистите. Никак не ти е било леко и след това, Виктор.

Гарабедян продължаваше да го разглежда мълчаливо. После се обърна към Ланиер.

— Сер Ланиер — рече той на английски, — ние с вас сме остарели. Кой повече, кой по-малко. Но другарят генерал Мирски…

— Вече не съм генерал — прекъсна го Мирски.

— Той въобще не се е променил. Освен… — Гарабедян присви очи. — След като ви простреляха, станахте някак… по-решителен…

— А после изминах доста дълъг път.

— Хората, които дойдоха за мен… те не ме питаха дали искам да ви видя. Просто ми наредиха да тръгна с тях. Също както в старите времена. Как е възможно това, Павел? Та ние вече не сме деца. Вярно, че воювахме срещу Хексамона, но после страдахме. И умирахме!

— Разкажи ми какво си изстрадал, Виктор. Моля те. Ланиер забеляза, че по лицето на Гарабедян премина сянка.

— Кажи ми — повтори Мирски и сложи ръка на рамото му.

— Нищо вече не е както преди — поклати печално глава Гарабедян. — И няма да бъде. Това е хубаво и лошо. Понякога си мисля, че през целия си живот съм вършил само едно — излизал съм да видя широкия свят, а после съм се завръщал на село, при баща ми. — Гарабедян вдигна покритите си с белези ръце. — Ние отидохме в заразените земи. Почвата беше като змия. Тя ни хапеше. А после дойдоха ангелите от Хексамона. Отведоха ни, но ни се извиниха задето не можели да ни осигурят нови тела. Не ми позволиха да се върна у дома. Там вече нямало нищо. Преместих се в Армения… сега я наричат Нова Анатолия. Вече нямало народи, казват. За да не се делим. Всички сме граждани. Станах фермер, създадох семейство. Всички загинаха при едно земетресение.

Ланиер поклати глава. Не можеш да помогнеш на всеки, повтаряше си той.

— Отглеждах коне. Създадохме арменски кооператив за защита от турците. После сключихме с турците мир и заедно се бихме срещу иранските търговци на опиум. Хексамонът отново се намеси и ни разтърва… а на онези дадоха нещо, което правеше употребата на опиум безсмислена…