Грег Бир - Вечност

Тя бръкна в джобовете на якето си, опитвайки се да стопли ръцете си. Небето беше съвсем черно, огромен мрачен облак заплашваше да скрие луната. Видимостта рязко намаля.

Дъждът се усили. Едва сега Рита осъзна, че в степта е настъпила необичайна тишина. Изчезнали бяха всички доскорошна звуци. Само мрак и плющенето на дъжда. Луната надникна от другия край йа облака. Луготорикс се беше изправил до Рита, огромен и неподвижен. Без да каже дума, той я докосна по рамото и посочи оградата вляво. Точно отвъд ограденото място, на не повече от разтег над степта плуваше някакво странно сияние с форма на полумесец или острие на сабя, широко колкото разперени ръце. Краищата му потрепваха като платно на вятъра. Бързо и съвсем безшумно сиянието пресече отсамния край на лагера и се изгуби от погледа. „Прилича на смъртта“ — помисли си Рита.

— Киргизите? — попита тихо Луготорикс.

— Не вярвам — отвърна тя.

— Аз също. — прошепна той. Рита се огледа за Атта и Орезиас, но в тъмното не можеше да ги разпознае сред тълпата. Внезапно въздухът се разцепи от страхотен, оглушителен трясък, който сякаш идеше от всички страни на лагера. Палатките рухнаха, освобождавайки пътя за някаква. Невидима сила. Рита стоеше като парализирана, абсолютно неспособна да помръдне. В гърба й се забиха нечии остри нокти и тя почувства, че дъхът й спира. Луготорикс скимтеше като ранено куче. Никога досега не беше чувала човек да издава подобни звуци. Главата й се люшна назад, устата й увисна безпомощно разтворена и тя отново видя блестящите зелени ленти.

Нещо я повдигна. Струваше й се, че тревата е пораснала до неимоверни размери и е.станала метална: целият лагер беше покрит с танцуващи и святкащи стоманени остриета, чиито неравни краища се плискаха подобно на крайбрежни вълни, а на върха си имаха гладки зелени каски или качулки. Гърбът й беше вдървен, навсякъде усещаше непоносима болка, но не успя да изкрещи, защото мускулите й бяха парализирани. Все още можеше да вижда, но затова пък постепенно губеше способността си да разсъждава.

Гея

Ключицата се озова в ръцете й и веднага я завладя спокойствие. Познаваше я и за момента това бе напълно достатъчно. После някой я издърпа и Рита усети празнота от загубата й.

Почти веднага, ала всъщност много по-късно, ключицата я информира, че вратата е разширена докрай в размери, достатъчни за „търговски обмен“. Имаше и други врати. Последното я разтревожи допълнително.

Луготорикс стоеше съвсем гол между две сияещи змии-саби, които го докосваха на различни места. Познаваш ли този човек?

Да. Имаш ли нужда от него?

Да. А другите?

Тя си спомни за Деметриос и Орезиас.

Пощадиха и тях.

Зачуди се какво ли ще стане с останалите.

Фактът, че е център на нечие внимание, не й беше никак приятен. Известно време те бяха много, накараха съзнанието й да се раздвоява и подлагаха дубликатите на тягостни преживявания. Това беше всичко, което помнеше. Тялото й не беше наранено.

Нито за миг не я оставяха сама.

Разпитваха я дали Атине е отваряла врати към Гея, а също Изис и Астарт. Рита отрече. Не вярваше, че тези висши създания, тези богове, са съществували някога, Това ги заинтригува.

Тези божества да не са само въображаеми спътници, които ви дават утеха от неизбежната смърт?.

Не знаеше какво да отговори.

Ти не си направила ключицата.

Тук отговорът беше излишен.

Как я намери?

Тя им разказа.

Повярваха й.

Останаха много заинтригувани от наместницата.

Тя е мъртва, съобщи им Рита.

Ти произхождаш от нея.

Отново нямаше нужда от отговор.

Последва период на интензивни, почти болезнено неприятни усещания.

Но все пак времето течеше и тя го усещаше.

Лишена от спомени, Рита се озова на някакво непознато място, под синьо небе и застинало като мрамор море.

Тази картина изчезна, върна се отново, но този път Рита беше съвсем малка и се намираше в подножието на светилището на Атине Линдия. Сега вече си спомняше всичко, целия си живот. До нея стоеше млад красив мъж, макар че лицето му изглеждаше някак неясно. Зачуди се дали не й е приятел, или може би любовник.

— Хубаво ли ти е? — попита я той. — Моля те, отговаряй честно.

— Поне не боли.

— Надявам се, не ни се сърдиш, че се натрапваме. Не сме имали много възможности да работим директно с вашата раса. Предишните ни опити бяха неуспешни.

Рита не отговори. Беше твърде объркана.

— Може би предпочиташ да ме наричаш с име?