Грег Бир - Вечност

— Ах, така значи. Ще докладвам, че лъжете, а моите господари ще наредят да ви убия или може би да ви изпратя до Мискна в клетка. Да не сте бегълци от бунта в Аскандергул? Става дума за Александрия — поясни преводачът.

— Не разбирам — каза Орезиас.

— Питам, не бягате ли от вашия дворец? Може би искате политическо убежище?

— Не знаем почти нищо за този бунт,

— Ние също получихме новината едва преди няколко часа. — Киргизът вдигна рамене и ги загледа проницателно. — Тук не обичаме да бъбрим празни приказки Иска да каже, че не са варвари — поясни отново преводачът. — Имаме радио и поддържаме постоянна връзка с нашите главни сили. Дори се къпем, когато реката придойде или се върнем в лагера.

— С цялото си уважение пред великия киргизки народ и неговите руски господари — поде тържествено Атта като погледна Орезиас, — ние наистина се озовахме незаконно във вашите земи и смирено молим за прошка. Чувствам, че великият Батур Чингиз, който денем се надбягва с вятъра, а нощем е страшилището на степта, ще ни дари тази милост. — Орезиас присви гневно очи, но предпочете да премълчи този опит за изграждане на дипломатически отношения.

— Приятно ми е да чуя подобни слова. Виждам, че започвате да разбирате положението си. Но не аз мога да ви дам прошка. Защото, както казахте, аз съм само един войник. Стига за това. Я да чуем сега, ще кажете ли нещо повече за тази ваша експедиция, преди да ви изпратя нататък?

Рита потрепери. Бяха й отнели ключицата в момента на залавянето и тя нямаше никаква представа за състоянието на вратата. Смрачаваше се. Ставаше все по-хладно. През последните няколко часа имаше възможността да осъзнае няколко факта, за които досега не си беше давала сметка. Първо — че можеше да умре. Тези хора щяха да ги избият, без да им трепне окото. Луготорикс не можеше да я защити, макар че сигурно би направил опит, ако имаше поне малка възможност,

Тя беше причината да са тук. Не можеше да прехвърли вината върху Патрикия. Сама се съгласи да дойде с експедицията, освен това знаеше какво ще бъде решението на Клеопатра, когато й отнесе новината за съществуването на вратата.

Отново заваля и прекъснаха преговорите. Киргизите ги изтикаха под дъжда, недалеч от отрупаните в безпорядък припаси от въздухолетите. „Живи няма да се измъкнем оттук“ — промърмори Атта. Малко по-късно киргизите опънаха въже около пленниците и разположиха постове. Диваците ги оглеждаха свирепо и от време на време размахваха допотопните си пушки, за да покажат, че ще застрелят първия, който се опита да избяга. Рита приседна в калта и разтърка уморено лицето си. Всички мускули я боляха, беше изтощена от дългите часове на постоянна уплаха. Ужасно й се ходеше по нужда, но не смееше да се отдели от групата, а и се опасяваше, че може да ядоса пазачите. Знаеше, че няма да издържи дълго.

Тя вдигна отчаян поглед към звездите и почувства студените струйки на дъжда по лицето си, „Те не знаят, нито пък ги интересува“ — помисли си с огорчение.

Ето че и боговете значеха нещо само в земите, където ги почитаха. С какво би могла да им помогне тук нейната покровителка Атине? Все пак молитвите винаги й действаха успокояващо и тя реши да се помоли.

— Не мога повече, трябва да се изпикая — промърмори накрая. Джамал Атта, седнал близо до нея, я погледна учудено.

— Аз също. Ако опитаме…

Рита не му обърна внимание, загледана в нещо странно над главата му. Дълга светеща зелена лента, която се носеше беззвучно съвсем близо над земята.

— …да направим кръг — довърши Атта.

Лентата премина над тях и в този момент се появи още една. Изглеждаха съвсем близо.

Вратата. Нещо ставаше с вратата.

Двете ленти изчезнаха. Наоколо цареше обичайната за големи лагери глъчка — войниците разговаряха, смееха се, чуваше се тропот на ботуши, вятърът свистеше в тревата. Миришеше на влажна пръст и уплашени мъже.

Атта вече беше приключил с подреждането на хората в импровизирана тоалетна. Рита влезе в кръга, събу панталоните и се облекчи. Няколко мъже я погледнаха крадешком, използвайки момента — въпреки отчаяното си положение — да зърнат гола женска плът. Рита закопча панталоните, напусна кръга и потърси другарите си. Седяха наоколо, отпуснали отчаяно глави, със замислени, разтревожени лица.

Знаеше какво си мислят — че са в безизходица. Сега вече Рита наистина се надяваше нещо да дойде през вратата. Това можеше да е едничкият им шанс за спасение.

Истински ли бяха тези зелени светещи ленти, или само й се привидяха?