Грег Бир - Вечност

— Принудени сме… принуден съм да взема решение, което се опитвам да отложа вече четиридесет години! Ако отново поведем война с джартите, резултатът може да е катастрофален — да загубим всичко. — Той се намръщи.

— Дори Земята.

— Нямате представа колко много ме интересува — отвърна Мирски. — Заложено е много повече от Земята.

Но Корженевски нямаше намерение да се предава толкова лесно.

— Сер Мирски, не зная дали сте ангел, но съм сигурен, че не давате пукната пара за кожите ни.

— Да не ми се сърдите за нещо? — попита объркано Мирски.

— Сърдя се на цялата тази история! — рече Корженевски и вдигна ядно рамене. — Простете, че избухнах — добави той и погледна Олми, който следеше разговора, скръстил невъзмутимо ръце. — Но и двамата сме под влияние на чувствата си. Сер Олми сигурно няма търпение да се върне при изследванията си, с надеждата Хексамонът никога да не се свързва повторно с Пътя, докато аз съм очарован от тази възможност. Поне тази част от мен, която си спомня Патриша Васкес…

Ланиер едва не подскочи, когато Корженевски погледна към него. Стори му се, че го гледа Патриша.

— Тя е най-нетърпеливата. Но едно е какво искаме ние и съвсем друго какво е нужно на Хексамона. Вашите доводи са непреодолими… Дразни ме само привидното ви безгрижие. — Корженевски сведе поглед към пода и въздъхна болезнено. Мирски мълчеше.

— В интерес на истината — подхвърли Олми, — натискът върху Хексамона за отваряне на Пътя щеше да е огромен дори без вашата поява.

— Благодаря ви за подкрепата — почти прошепна Мирски. — Очевидно има различие в гледните ни точки. Трябва да внимавам с това по време на изказването си. — Той разпери объркано ръце и огледа тялото си. — Толкова е странно да живееш с ограничения, да се движиш по утъпкани пътища. И отново да притежаваш собствена плът. Една безумна, опияняваща плътска слепота… и покой.

Над вратата се появи познатият символ на Земята, заобиколена от спиралата на ДНК — знак за начало на сесията. Под символа се материализира един частичен представител на президент-министъра Дрис Сандис.

— Моля, влезте — повика ги той. — Залата ви очаква.

Мирски помръдна рамене, усмихна се и забърза към вратата. Ланиер го последва, а Олми и Корженевски влязоха накрая. Олми се настани на отреденото му място, завладян от спомени за последното си посещение тук, когато трябваше да докладва пред Безкрайния Хексамонов Възел на Аксисград. Тогава Земята все още беше като кървяща язва, с витаеща наоколо смърт.

Мирски изчакваше търпеливо да му дадат думата в светещата сфера. В креслото до президент-министъра седеше президентът Фарен Силиом. Ланиер беше придърпал един от многобройните проектори. Знаеше какво го очаква, но гореше от желание още веднъж да преживее цялата история и да чуе изявлението на Мирски.

До него седеше някакъв телесен ортодоксален надерит и се усмихваше учтиво. Беше пиктирал любопитство за възрастта на Ланиер.

— От Земята съм — осведоми го Ланиер.

— Аха — кимна телесният. — Знаете ли нещо за предстоящото изказване?

— Няма да е честно, ако ви кажа най-интересното — отвърна загадъчно Гари. — Пригответе се за пътешествието на своя живот.

Гея

Киргизът с черния вълнен ямурлук седеше с кръстосани крака в средата на кръга, оформен от неговите войници, Орезиас, ДжамалАтта, Деметриос и Луготорикс. Рита остана с другите пленници извън кръга. Жените очевидно бяха аномалия за една военна експедиция и никой не искаше да повярва, че тя е от водачите.

Доведоха преводач: дребен, с къдрава коса, облечен в размъкната военна униформа, която вероятно беше постоянно на мода в Северна Рус, широки копринени панталони и черни ботуши. Едрият киргиз избоботи нещо и преводачът повтори след него на добре разбираем елински.

— Аз съм Батур Чингиз. Аз управлявам тукашните степи от името на моите господари от Азовианска Рус. Вие сте проникнали незаконно на наша територия. Искам да знам причината, за да докладвам по радиото на моите господари. Можете ли да ми я съобщите?

— Ние сме научна експедиция — отвърна Орезиас. Докато предаваше думите му, преводачът се усмихна, Батур също се засмя, показвайки два реда жълти зъби.

— Не съм глупак. Не виждам защо е трябвало да предприемате подобен риск, вместо да помолите за същото Нашите учени хора.

— Въпросът не търпеше отлагане.

— А ти какво ще кажеш? — обърна се киргизът към Атта.

— Същото.