Грег Бир - Вечност

Олми разглеждаше задъхан изображението. За част от секундата се беше докоснал до съзнанието на пришълеца, толкова за кратко, че дори не бе успял да определи дали то е напълно съхранено, или е разрушено частично и дали паметта му е в активна форма, или бездейства. А ето, че сега му се удаваше втора възможност да разкрие тази загадка, при това почти без никакви рискове.

Олми почувства, че тялото му отново стабилизира хормоналния си приток.

— Направо да ти настръхне косата, а? — захили се Мар Келен. — Толкова много загадки.

— Аха. — Той плъзна ръка по кристалния куб с трупа на пришълеца. — На никого ли не сте го показвали?

Мар Келен поклати глава.

— И без това отдавна бях прекъснал връзките си. Бени беше единствената, която… — той погледна Олми в очите, — която можеше да ме излекува. Да ме върне обратно.

Олми не издържа настойчивия му поглед. Той самият също неведнъж се беше чувствал по този начин. На какви ли не изпитания бе подлагал смелостта си — при това с перверзно постоянство. Дори всепречистващият талсит — негова слабост от много години — не беше в състояние да го освободи от жаждата да отвръща на предизвикателствата. Ала го привличаха не толкова опасностите, колкото опитът, който му даваха. Опит, с какъвто не можеше да се похвали през последните няколко десетилетия от работата на Земята.

И все пак никога досега не беше изпитвал такъв страх, какъвто пробуди в него това откритие. Каквото и да се криеше в този потаен кът от паметта — почти сигурно това беше съзнанието на джарт, както предполагаше и Мар Келен, — то очевидно беше достатъчно силно, за да убие приятелката на стария войн и да увреди доста сериозно разсъдъка му.

— Не искам да чувам благодарности — мърмореше Мар Келен. — Сега, когато ви доведох тук… — Той изобрази серия от яркочервени символи, повечето непознати за Олми. — Не ми трябва нищо повече. Аз я убих… аз я доведох тук… вече няма за какво да живея.

Олми побърза да прекъсне излиянията му.

— Открили сте нещо изключително важно — каза той. — Още не съм напълно сигурен какво е, но…

— Аз пък вече изгубих интерес. Оставям всичко на вас. И без това живях твърде дълго. — Мар Келен вдигна глава и лицето му се озари от изображението на джарта. Той премигна бавно, облиза устни и попита Олми. — С вас не е ли същото?

Гея, околностите на Александрия, 2345 година от Александрийския календар

Застанала на задната палуба на парохода „Йоанес“, Рита гледаше назад към стопяващия се зад хоризонта Родос. Беше се облякла с вълнена наметка и дебела кафява кожена шапка, за да се предпази от пронизващия зимен вятър. Единствената й компания беше премръзналата чайка, която трепереше на широкото дъбово перило до ръката й и въртеше любопитно глава. Небето беше с цвета на олово. На долната палуба бяха подредени тежкотоварни моторни фургони от Родос, Кос и Кхилос.

Откакто навърши двадесет и една, непрестанно си повтаряше, че вече е зрял човек. Поне изостреното й чувство за хумор, наследство от безгрижните детски години, все още не я бе напуснало. Твърде често напоследък й се налагаше да осъзнава колко наивни са били представите й за света.

Косата й беше същата — блестящо кафеникава, но сега я бе подстригала по-късо. Инак почти нищо не се беше променило в лицето и проницателните й зелени очи. Средна на ръст, добре сложена и мускулеста като баща си, но с дълги крака и ръце и изящни пръсти.

Само два пъти досега бе посещавала Александрия, и двата пъти преди да навърши десет години. Вина за това имаше майка й, Беренике, която смяташе, че една девойка няма работа сред измамните светлини и блясъка на столицата на Ойкумения, където я очакват безброй изкушения.

Беренике беше възторжена почитателка на Патрикия и се беше омъжила за сина й, Рамон, по-скоро от чувство за дълг, отколкото по любов.

И ето че сега, след като бяха изминали няколко години от смъртта на майка й, девет години откакто погребаха Патрикия, а баща й, изглежда, продължаваше безконечната битка за управлението на Академията, Рита реши, че е настъпил най-удобният момент за да предостави познанията и таланта си в служба там, където бяха необходими. Дори и Академията да западне, винаги можеше да основе нова в Хипатеон.

Но това бяха все дребни грижи в сравнение с онова, което не й даваше покой напоследък. Близо шестдесет години Патрикия бе търсила неуловимата врата към мястото, което наричаше Пътя. Наистина неуловима, защото постоянно менеше местонахождението си в техния свят, изчезвайки понякога за дълги периоди, за да се появи отново. Патрикия така и не успя да я открие до смъртта си.