Грег Бир - Вечност

— Не се безпокойте, желанията ми ще бъдат скромни.

— Съгласен, ако наистина става дума за нещо ценно…

— Последвайте ме, ако обичате — махна усмихнато Мар Келен, подаде на Олми чадъра и му показа как да го разтвори. — Беше на моята Вени. Ще ви потрябва. Няма как — трябва да пазим старите кокали,

Олми вдигна разтворения чадър над главата си и последва Мар Келен по тясната пътечка извън станцията. Пътеката извиваше нагоре по хълма, после, се спускаше в една клисура, която кънтеше от падащия горе водопад. Тук светлината на плазмената тръба се прецеждаше през пелената от облаци. Пейзажът под тях се губеше в сянка, плътна почти колкото земната нощ. Мар Келен извади фенерче и освети пътеката под краката им. Лъчът съвсем скоро опря в една дупка в скалата.

— Вътре е топло. Влизайте, влизайте. Само още няколко минути. — Оказа се, че са вървели близо половин час. — Открих това местенце,докато се занимавах с един проект, за повторното заселване на Шишарк — обясняваше Мар Келен. — Местонахождението му е заличено от всички карти, с изключение на една, която беше защитена със серия от кодове… Не ми се видя кой знае колко необходима за проекта, върху който работех, и не казах на никого за нея. Споменах я само на Бени.,.тя ми беше приятелка. — Той погледна малко сконфузено Олми. — Нямаше и трийсет. Родила се е след Разделянето. Представяте ли си — старият боен кон и младата невинна госпожица… От надеритска фамилия. Което не пречеше в жилите й да тече жаждата за приключения. Направо ме заслепяваше с ентусиазма си. Мечтаеше да открива. Това и направихме. Дойдохме тук и намерихме…

Той скочи в дупката. Олми се спусна след него, не толкова сръчно. Ниските стени на дупката бяха от гладък черен метал. Мар Келен удари с юмрук в металната стена и продължи:

— Когато я открихме, вратата изглеждаше ей като тази стена. Веднага разбрах за какво става дума. Тайно скривалище с шифър. Не беше никак лесно да го отворим. Наложи се да използвам всички налични средства в библиотеката, за да дешифрирам кода. Покрай това заобичах математиката. Колкото по-трудно ставаше, толкова повече се разпалвахме двамата с Бени, — Той погали нежно стената и погледна нагоре, над рамото на Олми. — И накрая успяхме…

Мар Келен изобрази ослепително ярка кратка серия от символи, черната стена постепенно избледня и накрая просто изчезна. Зад нея се простираше добре осветен тунел.

— След като преодоляхме вратата, реших, че ни очакват нови, смъртоносни клопки. Заехме се да ги търсим и ги открихме — много повече, отколкото щяха да са необходими за охраната на каквото и да било. Повечето бяха достигнали своя максимален лимит за функциониране от петстотин години и се бяха самообезвредили. Така поне ми се струва. А може и да греша…

Приближаваха висока арка, зад която се виждаше нова врата. Рязък металически глас отекна в стените, настоявайки да предявят пропуск.

Мар Келен произнесе няколко числа и поднесе дланта си към монтираната в стената фотоклетка.

— Прекодирах ключалката — обясни той на Олми. Вратата се плъзна безшумно встрани. Помещението зад нея беше просторно и приличаше на чакалня. Мар Келен подкани Олми да влезе, преведе го през чакалнята и се озоваха в тясна стая с голи, лишени от декор стени.

Застанал в средата на стаята, Мар Келен се оглеждаше със скръстени на гърдите ръце. Олми стоеше на прага.

— Тази стая — рече Мар Келен — е преддверие към една от най-големите тайни. Която поне засега е без практическа полза за никого. Навремето обаче е била използвана непрестанно. Може би това е било доскоро — трудно ми е да определя. Едно е ясно — цялата тази секретност е заради огромната опасност, която се крие тук. Влизайте, влизайте.

Щом Олми застана до него, Мар Келен вдигна ръка, посочи с пръст пода и каза:

— Надолу, моля.

Подът под краката им изчезна. Стаята се оказа гравитационна шахта. Двамата започнаха да се спускат, без усещане за движение, в непрогледен мрак. На всеки няколко секунди тънка червена лента обозначаваше поредното ниво. Така продължи няколко минути.

Никога досега Олми не беше чувал за обитаеми тунели на дълбочина повече от два километра в стената на астероида. А до момента бяха изминали два пъти по-голямо разстояние.

— Става все по-интересно, нали? — подсмихна се Мар Келен. — Дълбоко, дълбоко заровена тайна. И каква ли ще е тя?

— Колко дълбоко? — попита Олми.

— На шест километра в астероидната стена. Галериите там разполагат с автономна енергетична мрежа. Няма ги на нито една карта.