Грег Бир - Вечност

Не бяха се виждали от столетия. Олми дори се изненада, че Мар Келен е в Шишарк: предполагаше, че е заминал с гешелистите навътре в Пътя.

Дразнеше го тайнствеността, обгръщаща предстоящата среща. Отдавна бе престанал да се вълнува от интриги, особено когато ставаше дума за неизбежни неща… но Мар Келен намекваше, че разполага с нещо важно за Олми, и колкото и да беше чудат старият му другар, той не беше за подценяване.

Петата кухина на Шишарк беше най-мрачната, може би защото приличаше на огромно подземие. Оттук преминаваха многобройни високоскоростни железопътни линии, които продължаваха към шестата и (навремето) седмата кухина, но само една спираше тук и то рядко, по предварителна заявка. По принцип посещаването на последните няколко кухини беше ограничено, а в петата допускаха само най-ентусиазираните алпинисти и мераклии да поплуват из бурните реки. Дъждовете, които падаха тук, имаха червеникав цвят, пропити от ръжда и разтворени минерали — за вътрешността на кухината бе използван астероиден материал, с чиято помощ бяха вдигнати островърхите планини, разделени от огромни пропасти, тесни клисури и ждрела. Водата не ставаше за пиене заради високото метално съдържание.

Средната дължина на Пета кухина бе почти четиридесет километра. През първите години от Пътешествието на Шишарк е била трийсет и осем километра, но изкопните работи продължавали, за да се заместват неизбежните загуби на материал през рециклиращата система на астероида. Никой не живееше тук постоянно, мястото се патрулираше единствено от дистанционно управлявани монитори.

Олми взе празния влак от Четвърта кухина, настани се на една седалка, скръсти ръце и се загледа в менящия се пейзаж отвън.

Посланието на Мар Келен беше толкова неочаквано, че дори не можеше да предполага какво се крие зад него.

Пътуването беше съвсем кратко. Влакът скоро напусна тунела, свързващ кухините, и след ниските черни облаци ярката светлина от плазмената тръба му се стори почти непоносима.

Влакът бързо забави ход и не след дълго спря на една миниатюрна станция, зад която се виждаше ниска желязна стена и ръждясали перила. Дъждът плющеше по каменния перон. Отнякъде се чуваше тътнежът на пълноводна река.

Мар Келен вече го очакваше в прихлупеното и съвсем пусто помещение на гарата, приседнал на една издялана в скалата пейка, която изглеждаше по-подходяща за роботи, отколкото за хора. Навън удари гръм — звук, който рядко се чуваше вШишарк, но беше част от естествения фон тук, в Пета кухина. Вместо поздрав Мар Келен размаха два стари чадъра, после изстреля серия от биографични пикти, уверявайки Олми в радостта от срещата им и в пълното доверие, което му оказва. Всичко това примесено със стандартните любезности. Олми отвърна със същото, но много по-лаконично. Останалата част от общуването продължи в разговор и размяна на пикти.

— Следих внимателно кариерата ви, сер Олми, поне онази част, която беше публично достояние. Вие си оставате крайно интересна личност и истински пример за подражание от надеритите.

— Благодаря ви, стари приятелю. Съжалявам, че не мога да кажа същото, но доста отдавна съм загубил дирите ви.

— Радвам се да го чуя. Положих немалко усилия, за да прикрия съществуването и действията си — най-вече в Градската памет.

— Надявам се, вие също не сте узнали всичко за мен — продължи в този тон Олми.

— Не, разбира се. Някои моменти от кариерата ви бяха пазени в строга тайна. Научих обаче за текущите ви интереси.

— Нима?

— Изглежда, смятате, че скоро отново ни предстои среща с извънземни. Може би дори с джартите.

Олми не отговори. На устните му играеше навъсена усмивка. Вярно, че не беше се старал да крие изследванията си, за разлика от Мар Келен, чиито мотиви все още му бяха неизвестни. Изглежда, старият боец пак бе извадил поредния хитър трик от ръкава — вместо да въвежда собствен злосторник в Градската памет, с чиято помощ да набира търсената информация, без да оставя следи, той самият се бе заел с тази задача. За всеки случай Олми изобрази жълтия полукръг на пробуден интерес и пълно внимание.

— Попаднах на нещо, което може да ви се стори полезно. Остатък от миналото, от далечни времена. Също като изгубените записки на Инженера.

— Какво, тук? — попита Олми. Старият войн кимна замислено.

— Уверявам ви, че ще ви бъде много интересно.

— Въпросът е обаче в това, че вече се пенсионирах — каза Олми. — Вече не разполагам с предишното влияние. Не зная какво точно искате от мен, но едва ли ще мога да ви се отблагодаря…