Грег Бир - Вечност

— Единадесет години! — изкрещя гневно той. — Единадесет години! Къде, по дяволите, бяхте, богове, през всичките тези единадесет години?

Вторият сътрудник покоси мъжа с ослепителна светкавица от единственото оръжие, което носеха. Ланиер се наведе над жената, опитвайки се да прецени състоянието й. Нямаше шансове да оцелее, ако своевременно не извадеше плочката със съхранената личност, имплантирана в тила й. Той провери пулса и внимателно затвори очите й, оставяйки я да навлезе в първия стадии на приближа.ващата смърт.

Забравил за всичко наоколо. Гари извади сгъваемия скалпел, направи разрез в областта на тила, напипа през кървящата рана имплантираната плочка и я изключи от контакта, след което я прибра в специално пригодената пластмасова торбичка — точно както го бяха учили.

Докато се занимаваше с това, измършавелите мъже бавно и методично стъпкаха до смърт брадатия с пушката. Сътрудникът от Хексамона се опита да ги разпръсне, но колкото и слаби да бяха, той бе сам срещу цялата глутница. Старецът, който бе прегърнал Ла.ниер, запази изплашено мълчание по време, на малката операция, а когато тя приключи, падна на колене и започна да го моли да не унищожават градчето им,

Едва след това от колибите се показаха жените и децата — повече мъртви, отколкото живи.

Хората от това набързо построено след войната градче бяха изкарали единадесет зими, включително и първите две — най-тежките. Но едва ли щяха да преживеят и тази, ако не бяха дошли пратениците от Хексамона.

— За кого удря часът… — промърмори той, — Жена ми кипи от жизненост и младост. А аз съм вече стар. Всеки си плаща накрая.

„Колко всъщност успяхме да спасим? Нито най-силните, нито най-приспособените. Смъртта не прощава никому. Вършех, каквото изискваше от мен дългът. Господ знае, че посветих трийсет години от живота си на Възстановяването.“

Също и Карен, само дето сега не изглеждаше като износена черга.

Излезе. Небето все още беше прихлупено от ниски сиви облаци. Докато слизаше по дървените стълби, за миг мярна отражението си в един от прозорците на долния етаж. Лицето му беше покрито с бръчки, които извиваха край устата, очертаваха носа му и караха очите му да изглеждат тъжни под надвисналите подпухнали клепачи. Не без известно задоволство Ланиер си помисли, че се чувства много по-стар, отколкото изглежда.

Беше се зарекъл да почива едва когато излезе на билото и скоро съжали за решението си. Задъха се преди да стигне втория широк завой на планинската пътечка, Челото му беше покрито с пот. Напоследък съвсем бе занемарил физическите упражнения и едва сега си даде сметка, че планираната разходка ще се окаже много по-мъчителна, отколкото предполагаше. Чудото на Хексамоновата медицина се простираше само дотам, докъдето беше позволил, иначе казано, да го поддържа във форма, съответстваща на възрастта му,.и да го предпазва от страничните действия на радиацията.

Спря, съвзе се от първоначалната умора и се загледа към долината, простираща се на не повече от стотина метра под него. Из яркозелените поляни, контрастиращи със сивите облаци, пасяха няколко стада овце, които сигурно принадлежаха на Фремонт — младия собственик на ранчото край Ирландския поток. Високо в небето се рееше орел — първият, който виждаше от години. Вятърът тук, в планината, беше студен и режеше, макар долу да беше мека пролет. Още по-нататък, на около хиляда метра над морското равнище, се виждаха бели. снежни петна, изпъстрени с аленочервеникавите мрежи на нишковидните гъби, които тукашните фермери наричаха Исусова кръв.

Той приседна на един издаден камък. Въпреки болката в краката и тялото се чувстваше необичайно добре — за първи път от много години.

Вятърът извика името му. Той се обърна изненадан, очаквайки да види друг турист или пастир, но наоколо нямаше никого. Успокоен от мисълта, че му се е счуло, Ланиер извади приготвения сандвич от раницата и започна да яде.

Вятърът го повика отново, този път по-ясно и по-отблизо. Ланиер погледна намръщено нагоре по пътеката. Звукът идваше оттам, сигурен бе в това. Напъха сандвича в раницата, заобиколи втория завой и продължи още стотина метра нагоре, стържейки уморено с обувки по чакълестата почва. Беше съвсем сам на пътеката.

Тананикайки си, за да поддържа темпото, той спря и пое с пълни гърди дъх, та хладният планински въздух да проникне в кръвта му и да прочисти паяжините, изпълващи от месеци мислите му.

Имаше нужда да си изясни някои неща.