Грег Бир - Вечност

Ланиер бавно поклати глава.

— Това никога няма да свърши — рече той. — Не и по начина, по който си го представя Хексамонът,

— За предупреждението на Мирски ли говорите? — попита Рам Олми.

— И за него. Както и за потъпканото доверие. Доста неща ще трябва да закърпва Хексамонът. Рам Олми въздъхна.

— Всички слушахме съобщението на Мирски. Не зная какво да мисля за него. Специалният комитет на Възела го смята за фалшификация.

— Мирски не беше фалшификация — отвърна Ланиер, малко по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Той беше тук и успя да убеди Инженера, баща ти и майка ти в своята правота. Предупреждението му е съвсем сериозно.

— А къде е сега, сер?

— Не зная — сви рамене Ланиер.

— За мен ще е интересно да се срещна с него — ако се върне.

— Ако се върне. Ами ако вместо него се появи някой по-могъщ? — Ланиер се надигна и махна развълнувано с ръка. — Благодаря ти, че ни посети. Кажи на всички, които ги интересува, че сме добре. И че никой от нас не е променил становището си. Кажи го и на твоите началници.

— Да, сер. Ако имам възможност. — Тапи благодари на Карен за гостоприемството и се сбогува.

Двамата го изпратиха до верандата и проследиха излитането на совалката.

— Приятно момче — промърмори Ланиер, когато сребристото й тяло се изгуби в небето. — Но и той е с тях. С цялото си сърце и душа.

— Син на баща си — и на майка си — отвърна Карен.

Ланиер я целуна по челото.

— Какво ли представление ни е подготвил тази вечер старият магьосник? — рече той и погледна към небето.

— Ще донеса одеяла — досети се Карен. Ланиер не я чу, беше потънал в мисли. Скоро Корженевски — и може би частица от Патриша Васкес заедно с него — отново щяха да започнат своята странна игра с духовете на вселената. Карен се върна и опъна одеялото на тревата.

— Нищо няма да пропусна — каза тя. — Може и да са гадни копелета, но са невероятно умни. Ланиер кимна и я хвана за ръката.

— Обичам те — рече той и почувства, че очите му се изпълват със сълзи.

Тя само опря глава на рамото му.

Рано на следващата сутрин Ланиер написа в бележника си: „Видяхме осветената част на Шишарк, ниско на северозапад, обгърната от слабо сияние. Нощта бе топла и старите кокали не се обаждаха, умът ми бе съвсем ясен, спомените ми — все така изумително чисти. Карен лежеше до мен. Сигурно бяхме единствените хора на Земята, предупредени за събитието.

Толкова много им дължим на тези непоколебими ангели и наши далечни потомци. Докато гледах към Шишарк почувствах, че на гърлото ми е заседнала буца. Аз се боя за тях. Ами ако сбъркат и се самоунищожат? Какво ли са решили да предприемат боговете на Мирски от края на времето? И къде са сега?

Внезапно от Камъка бликнаха безброй ослепително ярки лъчи, пресякоха в миг три четвърти от небосвода и достигнаха десетки хиляди километри в космоса, заобикалящ Земята. Не зная какво бяха, защото лазерните лъчи щяха да се отразят в срещнатия прах, а в пространството край нас има толкова много прахообразни частици. Седяхме и гледахме, невежи като диваци. Светлинните стълбове угаснаха също толкова неочаквано, колкото се бяха появили, и за известно време се виждаха само звездите и Камъкът — по-ярък, преместен с още няколко градуса на северозапад. Помислих, че с това представлението на Корженевски за тази вечер е приключило.

Ала изведнъж Камъкът се превърна в епицентър на мощно виолетово-синьо сияние, което закри небето като завеса и за не повече от секунда се разпростря от единия хоризонт до другия. Вътре в завесата проблясваха неясни червеникави петна, наподобяващи сърпове на луни. Сетне завесата се покри с множество цепнатини, като старо парче плат, попаднало в средата на буен поток. На мястото й остана гигантска уродлива медуза с безброй пипала, толкова грозна и същевременно изпълнена с живот, че неволно извърнах глава. Присъствах на някакво неестествено раждане, на велико тайнство, когато законите на вселената се подчиняват на други, по-силни закони.

После небето потъмня и отново се върнаха звездите — ярки и красиви, сякаш необезпокоявани. Каквото и да се е случило по-нататък, ние не можахме да го видим.“

Шишарк

Изправен пред панорамното стъкло на наблюдателната раковина Корженевски не откъсваше поглед от стената на Шеста кухина. Пръстите му бягаха чевръсто по клавишите на командното табло. Във въздуха зад него се носеше самият президент, облечен с церемониален плащ и шапчица като онези, които са носели висшите мандарини. Беше дошъл тук. направо от последната сесия на Възела, за да проследи втората и третата серия тестове след задействането на машините в Шеста кухина.