Грег Бир - Вечност

— И ти им позволи?

— Научих по-късно. Не ми дадоха възможност да избирам. — Гласът й лекичко трепереше. — Казах им какво е желанието ти. Те се съгласиха с мен, но после пристигна Рас Мишини… уж само на посещение… — Тя обърса влажната си буза. — И нареди да ти поставят имплантат. Каза, че трябвало да остане, докато премине кризата.

Ланиер отпусна глава и затвори очи.

— Прощавай — рече той.

— Аз мислех, че си мъртъв. Мислех, че никога вече няма… че ние…

Той се пресегна и я хвана за ръката.

— Стига… успокой се. Наистина се държах като егоист.

— Не, ти си човек с принципи. Аз те уважавам, но се боях за себе си.

— Човекът с принципи също може да бъде егоист — възрази Ланиер.

Тя поклати глава и стисна ръката му.

— Ти ме караше да се чувствам виновна. След всичко, което направихме на Земята… сякаш се готвех да й изневеря.

Гари погледна през прозореца. Навън беше нощ.

— Как върви животът? — попита той.

— Мисля, че не ни казват всичко. Скоро ще се свържат с Пътя.

Гари направи опит да се надигне от леглото, но откри, че е твърде слаб.

— Трябва да говоря с този твой чиновник — заяви той.

— Щом съм толкова важен, че да ме запазят жив, сигурно ще се съгласи дя се срещне с мен.

— Той не иска да говори с нас. Въобще не говори, Толкова е надут. Гари, боя се, че започвам да ги мразя.

„Какъв шок е било всичко за тях — мислеше си Гари, седнал на терасата и увит с чаршафи, въпреки че въздухът бе топъл. Лято. Земята неизменно следваше своите сезони, разорана, изпълнена с нещастие, красива и грозна. — Какъв шок! Да напуснат своя великолепно устроен, рационален свят на Пътя и да се спуснат тук като ангели на посещение в далечното минало.“ Той вдигна бележника и прегледа записките си върху миниатюрния екран. Едно-две неща го подразниха и той побърза да ги изтрие.

„Те не се нуждаят от нас — продължи да пише Гари. — Всичко, което им е нужно, е на Камъка — в Шишарк — и когато отворят Пътя, те отново ще притежават повече, отколкото им трябва.“

— Ако не и повече, отколкото са в състояние да контролират — промърмори той, докато треперещите му пръсти бягаха по клавишите.

Ланиер бе решил, че е дошло времето да напише за всичко, което е преживял. Щом са намислили да го държат встрани от сцената на историята, тогава ще съхрани поне онова, което вече е видял. След реконструкцията паметта му се беше изострила и в началото това почти го дразнеше. Но поне имаше работа и така времето минаваше незабелязано. Може би записките му щяха да заинтригуват някои от хората с влияние. Ако вече не го бяха забравили.

„Какъв ли шок — започна отначало той — е било за тях да открият, че миналото е пълно с хора, които не знаят нищо за психологическата медицина, хора с изтерзани, уродливи и дори извратени умове, рожби на своето време и на обстоятелствата, също като техните изтерзани и уродливи тела — прегърбени, грозни, повехнали, вкопчили пръсти в своите разпарцаливени личности, издигнали в култ малките си желания и болестите, уплашени от възможността да бъдат подложени на някакви непознати и стандартни медицински процедури, след които всички ще станат напълно еднакви. Хора, твърде невежи, за да видят, че има и други, нормални начини на мислене, съвсем различни от техния собствен мироглед. Свободата се корени в контрола и промяната — ето за какво си е давал сметка новосъздаденият Земен Хексамон, но каква непосилна задача! Наоколо само лъжа и измама, интриги и недоволство и постоянна борба с наследството от Смъртта, както и с причините за световната катастрофа. Всички ние, участниците в нея, бяхме като прекършени гребла и само Хексамонът виждаше ясно какво трябва да се направи…“

И какво е то? Да се върнат добрите стари дни? Онзи свят, който те познаваха толкова по-добре от нас? Старите идеали и философии? Решението за Разделянето беше твърде прибързано, също както сега беше решението за отварянето. Тъмни петна в иначе гладката история на Хексамона. Пукнатини върху лъскавата повърхност.

Карен беше казала, че сега ги ненавижда, Ланиер не споделяше чувствата й — въпреки гнева и отчаянието си той все още им се възхищаваше. Защото най-сетне бе видял онова, което десетилетия наред пропускаше или не желаеше да признае — че и те, също като него, са хора, способни на грешки.

Някакво движение привлече зареяния му зад прозореца поглед. Блестяща точка, която бавно се спускаше към хълмовете и скоро се изгуби зад тях. Гари погледна часовника.