Грег Бир - Вечност

— Почти. Карен го открила секунди след като се случило и веднага повикала помощ от Кристчърч.

— Тази проклета земна гордост! — извика Корженевски. Гневът поне заглушаваше болката.

— След десетина минути били при него. Все още е жив, но се нуждае от сериозна операция — засегнат е почти целият мозък.

Корженевски затвори очи и бавно поклати глава. Не одобряваше принудителното медицинско лечение, но при подобни обстоятелства просто нямаше друг избор.

— Те го направиха — произнесе с горчилка той. — Всички сме виновни за това…

— Винаги има достатъчно виновни — рече Олми. — Ако Карен се съгласи на реконструкция, по-голямата част от увредения мозък ще бъде възстановена… Но той винаги е заявявал нежеланието си да получава такъв тип медицинска помощ.

— Съобщи ли на Рам Кикура? Олми поклати глава.

— Държат я под домашен арест. Връзката с нея е отрязана. Пък и знаеш, че ръцете ми са къси.

— И моите не са кой знае колко дълги. Но замахна ли, все ще стигна един-двама от по-важните клечки.

— Ще се радвам да го сториш — каза Олми. — Боя се, че за момента позицията ми е доста нестабилна.

— Защо?

— Отказах да поема командването на Комитета за извънредна защита.

— Ти сигурно си най-подходящата кандидатура — укори го Корженевски. — Защо отказа? Олми се засмя, но не отговори. Загледан в лицето му, Корженевски почувства, че го изпълва симпатия към този човек.

— Друг път ще ти обясня. Да знаеш, че известно време ще ти е трудно да се свързваш с мен — последното съобщение бе предадено с краткотраен и изключително тънък лъч, който да бъде възприет само от Корженевски. — Ако имаш да ми казваш нещо, сега е моментът…

Корженевски продължи да го разглежда още известно време, сетне пиктира:

— Ще се чувствам наистина самотен без теб… Гари и Рам Кикура.

Олми кимна.

— Може би пак ще се срещнем, стига да пожелаят Звездите, Съдбата и Светият Дух. — И отплува бавно към входния люк.

Корженевски остана сам в раковината, заобиколен от машини, червени сфери и зеленикави кубове. „Няма какво да почивам“ — рече си той и отново се захвана за работа.

Земята

Ланиер висеше на ръба на кладенец. Всеки път, когато отпускаше пръсти, очаквайки да полети надолу, някой му помагаше. Не можеше да умре. Вече ненавиждаше идеята да бъде спасен. Докато все още дишаше, бе обречен да понася гадния вкус в устата си и постоянното разкъсващо усещане в червата и стомаха. В един кратък миг на проясняване се помъчи да си припомни кой е, но не успя.

Внезапно наоколо изригна ослепителна светлина. Сякаш бе окъпан в някакво свръхестествено великолепие. В същия миг почувства тръпки в мозъка. Разнесе се нечий глас;

— Направихме всичко, което е по силите ни. Като изключим реконструкцията.

Гари обмисли тези думи, едновременно познати и неразбираеми.

— Никога не би се съгласил с последното.

Карен.

— Тогава сме безсилни.

— Ще се върне ли отново в съзнание?

— Той и сега е в съзнание, в известен смисъл. Вероятно дори ни чува.

— А може ли да говори?

— Не зная. Опитайте.

— Гари? Чуваш ли ме?

„Да, Карен. Защо не ме оставиш да умра? Стига с тази работа, която ни чакала.“

— Гари?

„Нали Възстановяването приключи.“

— Гари, страшното мина. Чуваш ли ме?

— Не мога да те оставя да умреш. Свързах се с медицинския център на Хексамона в Кристчърч. Те направиха всичко, каквото могат…

Все още не виждаше нищо, дори не можеше да определи дали очите му са отворени. Великолепната светлина бе изчезнала.

— …не им позволявай.

— Какво?

— Не им позволявай.

— Гари, кажи ми какво да направя. Говореше на китайски. Почти плачеше. Той я правеше нещастна. Още един глас се намеси, на английски.

— Сер Ланиер, невъзможно е да се възстановите напълно без реконструкция. Въведохме няколко миниатюрни подвижни терапевтични уреда в мозъка ви, които спомагат за възстановяване нарушената цялост на тъканите.

— Не желая ново тяло.

— Вашето собствено тяло е съвсем в ред. Увреден е мозъкът ви.

— Никакви привилегии.

— За какво говори той? — попита мъжкият глас.

— Не желае да получи привилегировано медицинско обслужване — обясни Карен.

— Сер Ланиер, става дума за стандартна процедура. Да не искате да кажете — гласът очевидно не говореше вече на него, — че отказва поставянето на мозъчен имплантат?

— Винаги е отказвал.

— Но, сер, това е съвсем обичайна практика. Като всяка друга манипулация, каквато не сте отказали.